Подир няколко дена се появи кратко съобщение, че епископът заминал на почивка, за да се съвземе от последиците на преумора. Дотука всичко се беше сбъднало, но не беше изразен нито намек за побъркване, нито дори за нервно разстройство. Дори на ум не можеше да ми дойде какъв страшен път е било писано да измине епископът — Гетсиманската градина и разпятието, за които бе споменал Ърнест.
VIII. РУШИТЕЛИТЕ НА МАШИНИ
Тъкмо преди Ърнест да се кандидатира за Конгреса в социалистическата листа, татко даде вечеря, която между нас нарече своя „Вечеря на загубите и печалбите“. Ърнест я нарече „Вечеря на рушителите на машини“. Всъщност това беше само една вечеря за бизнесмени — дребни бизнесмени, разбира се. Съмнявам се да е имало между тях поне един, който да притежава вложения в предприятие, общият капитал на което надминава сто — двеста хиляди долара. Те бяха наистина представители на бизнесмени от средната класа.
Между гостите беше Оуън от „Силвърбърг, Оуън & с-ие“, голяма фирма за колониални стоки с няколко магазина. Ние купувахме хранителни продукти от тях. Бяха двамата съдружници на голямата фирма за лекарства „Кауълт & Уошбърн“ и господин Асмънсен, собственик на голяма кариера за гранит в околията Контра Коста. Имаше и много други такива, собственици или съсобственици на малки фабрики, дребни търговски предприятия и дребни индустрии — с една дума, дребни капиталисти.
Това бяха интересни хора с умни лица и те се изказваха просто и ясно. Всички единодушно се оплакваха от акционерните дружества и тръстовете. Девизът им беше „Смърт на тръстовете!“. Целият гнет произлизал от тръстовете и те всички в един глас се оплакваха от същите неволи. Пледираха за одържавяването на такива тръстове като железопътните и телеграфните дружества, за безмилостен прогресивен данък върху дохода, който да унищожи големите натрупвания на капитал. Също така пледираха, кат( средство за оправяне на местните злини, общините да станат собственици на предприятията за обществени услуги: водоснабдяване, газоснабдяване, телефони и трамваи.
Особено интересен беше разказът на господин Асмънсен за митарствата му като собственик на каменоломня. Той призна, че не реализирал никакви печалби от каменоломнята въпреки огромния обем на работата по възстановяването на Сан Франциско след голямото земетресение. Шест години вече продължавало възстановяването на града и предприятието му се разраснало четири пъти, осем пъти, но въпреки това той не бил по-добре в парично отношение.
— Железниците познават работите ми малко по-добре, отколкото ги познавам аз — каза той. — Те знаят текущите ми разходи до сетната пара и знаят условията на договорите ми. Отде ги знаят тези неща, мога само да се досещам. Трябва да имат шпиони между моите служещи и достъп до всички договорящи с мен лица и предприятия. Защото, виждате ли, щом сключа голям договор, условията на който ми осигуряват значителна печалба, превозните тарифи от моята каменоломня до пазара незабавно се повишават. Без всякакви обяснения. Железниците прибират печалбата ми. При такива обстоятелства никога не съм сполучил да накарам железниците да преразгледат повишението. От друга страна, когато е имало злополуки, повишение в текущите разноски или договори с по-малко доходни условия, винаги съм успявал да накарам железниците да понижат тарифите. Какво излиза на края? Дали са големи или малки печалбите ми, железниците винаги ги прибират.
— Горницата, която ви остава — прекъсна го Ърнест, — би се равнявала на заплатата ви като управител, ако железниците притежаваха каменоломнята.
— Точно така — отговори господин Асмънсен. — Съвсем наскоро накарах да прегледат книгите ми за последните десет години. Открих, че печалбата ми през тези десет години е била равна точно на заплатата на един управител. Щеше да бъде съвсем същото, ако железниците притежаваха каменоломнята и бяха ме взели за неин управител.
— С тази разлика — изсмя се Ърнест, — че железниците щяха да се видят принудени да поемат целия риск, който вие толкова любезно поемате вместо тях.
— Вие сте напълно прав — печално отговори господин Асмънсен.
След като ги остави да си кажат думата, Ърнест започна да ги засипва с въпроси. Пръв обект на това стана господин Оуън.
— Вие открихте нов магазин тук в Бъркли преди около шест месеца?
— Да — отговори господин Оуън.