Нещо толкова просто.
Една-единствена роза, тържествуваща и спокойна.
При тази представа Ейнджъл се успокои видимо. Тя сложи уверено ръце върху таблото за управление на яхтата и насочи вниманието си към лодката.
Хоук наблюдаваше всяко нейно движение с присвити очи, удивен от промяната в нея. Усещаше, че се беше оттеглила отново.
„Не, не е отстъпила — осъзна той след няколко секунди. — Просто се е прибрала в някакво вътрешно, спокойно място. Място, на което не мога да я достигна.“
Ейнджъл включи двигателите, като наблюдаваше внимателно показанията на уредите. Машините бяха балансирани прекрасно и работеха в пълен синхрон.
Тя издаде одобрителен звук, даде газ и започна да управлява лодката под напрегнатия, одобрителен поглед на Хоук. Яхтата реагираше с лекота на всички команди и носът й разцепваше водата, оставяйки след себе си пенлива диря.
Ейнджъл включи хидролокатора и се загледа в променящото се изображение. Хоук погледна с любопитство към екрана с размер на чиния, който приличаше на зелен телевизор.
— Някога ползвал ли си търсач на риба? — попита го Ейнджъл.
— Не.
Тя посочи към долната част на екрана, след което му показа и разграфената скала на дълбокомера встрани.
— Точно в този момент — каза Ейнджъл — дъното е около двайсет клафтера. Между нас и дъното няма нищо… Чакай!
Без да сваля поглед от екрана, тя намали скоростта и върна лодката назад по същия път.
— Там — каза тя и посочи към една ярка, движеща се редица от линии, които се бяха появили на около десет клафтера дълбочина. — Рибен пасаж. Вероятно от херинги.
— Как може да се разбере какви са?
Ейнджъл сви леко рамене и грациозното движение привлече погледа на Хоук.
— Опит — каза тя. — Херингите се движат хаотично, но в плътна маса. Виждаш ли колко бързо линиите променят посоката си?
Хоук се загледа в екрана, но по-голямата част от вниманието му беше насочено към изящните ръце, които толкова бързо се бяха научили да управляват мощната яхта. Каквато и да беше Ейнджъл, тя притежаваше увереността и координацията на автомобилен състезател.
— Как изглежда сьомгата на екрана? — попита Хоук с тих, плътен глас.
Той се наведе по-напред, сякаш за да види по-добре, но сетивата му усещаха само жената пред него. Ноздрите му се разшириха, когато долови аромата на парфюма, който той вече беше започнал да свърза единствено с Ейнджъл — смес от слънчева светлина, вятър и невидими цветя.
— Сьомгата обикновено представлява по-размазано петно, освен ако не се натъкнеш на по-голям пасаж.
Ейнджъл долови топлината, която излъчваше тялото на Хоук, и затвори очи за миг. Мислите й се разпръснаха и тя побърза да ги събере отново.
— Сьомгата рядко плува близо до дъното — продължи тя. — Ако видиш голям пасаж малко над дъното, значи си открил трески.
„Защо трябва да стои толкова близо? — запита се мислено Ейнджъл. — Не мога да си поема дъх, без да вдъхна и него.“
Тя се чувстваше като пленена от топлината на Хоук, която изгаряше спокойствието й с всяко вдишване.
— Късоглед ли си? — попита Ейнджъл.
— Късоглед ли? — той не успя да прикрие изненадата си.
— Късоглед: като човек, който не може да вижда нещо, ако не си го забие в очите — обясни сухо Ейнджъл.
Хоук погледна встрани. Лицето му беше на няколко сантиметра от нейното. На утринната светлина очите й бяха зелени като чифт смарагди.
— Извинявай — каза той. — Притеснявам ли те?
— Не повече отколкото аз теб — отвърна Ейнджъл.
— Добре — каза Хоук с дрезгав глас, — защото аз изобщо не се чувствам притеснен.
Ейнджъл завъртя внезапно руля и даде газ. Движението принуди Хоук да отстъпи крачка назад, за да запази равновесие. Ейнджъл приближи яхтата до канарите, които се извисяваха в източния край на пролива.
Хоук наблюдаваше как канарите се приближават с тревожна скорост. Хвърли един поглед към хидролокатора. Дъното беше на трийсет и три клафтера и дълбочината постоянно се увеличаваше. Той огледа канарите с присвити очи.
„Най-малко трийсет метра — прецени мислено. — Не, по-скоро около шейсет.“
Огромни вечнозелени дървета изпълваха пукнатините в скалите, но на фона на огромната скална маса изглеждаха не по-големи от плевели.
Ейнджъл хвърли един поглед встрани, за да прецени реакцията на Хоук при гледката. За човек, несвикнал с пролива, би изглеждало истинска лудост да се приближават към брега с такава скорост, защото имаше опасност да заседнат.
Ейнджъл обаче познаваше и сушата, и океана.
— Геолозите наричат това място удавен бряг — каза Ейнджъл, повишавайки глас, за да надвика рева на двигателите.