— Заради удавниците ли? — попита саркастично Хоук.
— Не. По време на последния ледников период, нивото на океана било с неколкостотин метра по-ниско. След това ледът се стопил и наводнил сушата. Скалата пред нас се спуска на сто метра под водата. Няма начин да заседнем тук, освен ако не се блъсна в самата скала.
— Като в Норвегия — каза Хоук и погледна към канарите с друг поглед.
— Така каза и един от клиентите ми, когото водих за риба — съгласи се Ейнджъл. — Той бил роден в Норвегия и каза, че всички тези фиорди го изпълвали с носталгия. Тогава за първи път осъзнах, че фиордът не е нищо друго, освен една долина, удавена в солена вода.
Това се стори забавно на Хоук и той й хвърли един бегъл поглед.
Ейнджъл не го забеляза. Намали скоростта и зави, така че минаха успоредно със скалите, на около шест метра разстояние. След това включи двигателите на празен ход, докато преценяваше дрейфа от течението и вятъра.
Лодката бавно започна да се отдалечава от скалите.
— Доколко можеш да се довериш на тези двигатели? — попита делово Ейнджъл.
— За какво?
— Да запалят от първия път.
— Не бих си заложил живота за това, но, от друга страна, вече не залагам живота си за нищо. — Хоук сви рамене. — Вероятността да запалят от първия път е деветдесет и девет на всеки сто пъти.
— Достатъчно добре. Нямам нищо против малко тишина.
Ейнджъл изключи двигателите, след което ги включи отново. Машините реагираха незабавно. Тя ги изключи отново и остави лодката да се движи от силата на невидимото течение и вятъра.
Тишината я обгърна и Ейнджъл затвори несъзнателно очи и се усмихна.
Хоук видя това и за миг се изкуши да прокара първо върха на пръста си, а след това и устните си по усмивката й. Той обаче не го направи. На първия етап от преследването винаги оставяше жертвата да определя курса и скоростта.
Това не означаваше, че от време на време нямаше да притеснява Ейнджъл, като се доближава твърде близо до нея само за да види как чувствеността оцветява погледа й и смекчава устните й. Той обаче нямаше намерение да се натрапва и близостта му щеше да изглежда съвсем естествена и нямаше да й даде повод да се оттегли твърде далеч.
Хоук усещаше, че Ейнджъл не беше толкова агресивна колкото повечето от жените, които познаваше. С останалите тръпката се бе състояла в това да се изплъзва от домогванията им и да наблюдава как раздразнението им от недостъпността му расте.
С Ейнджъл тръпката щеше да бъде в това да я остави сама да дойде при него.
И в двата случая крайният резултат беше еднакъв. Първо засищане, след това разочарование, сълзи и Хоук отлиташе, разпервайки тъмните си криле, докато не увиснеше в небето в очакване на следващата си жертва.
Тази мисъл го накара да извие устни в гримаса, която беше насочена към самия него толкова, колкото и към жените, които беше уловил и след това изоставил. Тази игра започваше да му омръзва, но най-вече му беше омръзнало да изпитва безпокойството, което неизменно идваше на сутринта, след като бе постигнал целта си. Адреналинът вече не беше достатъчен.
Проблемът беше, че адреналинът беше единственото, с което разполагаше.
Е, това беше урок, който той беше научил още на осемнайсет години, въпреки че никога не го беше приел. Не напълно.
Надеждата го караше да отлита отново, да търси отново и да преследва отново. Надеждата постоянно му повтаряше, че животът не беше изпълнен само с лъжите, предателствата и празнотата, които идваха, когато адреналинът изчезнеше.
Хоук се беше научил да мрази надеждата, но не се беше научил как да се отърве от нея.
Засега.
Глава 8
— Хоук?
Хоук премигна, върна се в настоящето и погледна красивата актриса, която обещаваше да му уреди едно невероятно преследване.
Поне за известно време.
— Да? — каза той.
— Ако се отместиш, ще започна да залагам въдиците.
Той отстъпи назад колкото Ейнджъл да стане от седалката зад руля, но не достатъчно, че да мине покрай него, без да го докосне. Ейнджъл се поколеба, след което мина бързо край него, оставяйки след себе си аромата си и намек за топлина.
Хоук попи и двете с гореща тръпка на удоволствие. Лицето му обаче остана безизразно като скалите, които се извисяваха над океана.
Ейнджъл започна да поставя въдиците, като му обясняваше какво прави. Тя избра две гъвкави въдици с дължина два метра и половина. Яхтата се поклащаше леко и се носеше едва забележимо към плиткия край на малкия залив.
— Не бих опитала дрейфово ловене на сьомга — каза тя.
— Защо не?
— Сьомгата още не е дошла насам.