— Откъде знаеш?
Ейнджъл се усмихна едва забележимо.
— Карлсън го няма тук — каза тя. — Този човек притежава свръхестествената способност да усеща къде е сьомгата. Сигурно се дължи на тингитската му кръв.
— Стар шаман с посивяла коса? — попита Хоук и повдигна закачливо вежди.
Ейнджъл се разсмя и се наведе да извади още нещо от чантата. След това започна да поставя кордата на въдицата.
— Карлсън не е стар — каза тя. — Косата му е гъста и черна като твоята. Адски красив и твърд като онази скала. Като теб.
Тонът й беше толкова делови, че на Хоук му трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво му бе казала.
— Благодаря — каза, без да сваля очи от нея. Ейнджъл измъкна една кукичка и металът й заблестя жестоко на слънцето.
— Благодари на родителите си. Аз нямам нищо общо с това.
За миг Хоук остана като вцепенен. Жените и преди му бяха казвали, че е красавец. При това доста често, че вече му беше омръзнало да го чува, както му бяха омръзнали и много други неща.
Но спокойната оценка на Ейнджъл за вида му го… радваше. Тя не очакваше нищо в замяна — нито докосване, нито дори думи.
Все едно му беше казала, че има десет пръста. Нищо необичайно. Всички имаха по десет пръста.
Хоук усети как го обзема вълнение. Преди малко Ейнджъл се беше оттеглила, но сега се бе върнала, при това толкова незабележимо, че повторната й поява едва не му бе убягнала.
Никога досега жертвата на Хоук не се бе движила толкова грациозно и не бе правила такива неочаквани ходове. Правилно беше постъпил, като я бе оставил да определя темпото.
Щеше да продължи да използва същата тактика, докато желанието не надвиеше търпението му на хищник и не се спуснеше върху плячката си, слагайки край на преследването.
— А какво ще отвърнеш, ако ти кажа, че си красива? — попита Хоук с неприкрито любопитство.
— Че си добре възпитан и имаш лошо зрение — отвърна Ейнджъл.
Докато говореше, тя закачи кукичката за кордата с бронзова безопасна игла, която вече беше завързана за кордата.
— Зрението ми е отлично — възрази Хоук.
— В такъв случай сигурно виждаш, че челото ми е твърде високо, скулите ми са твърде подчертани, косата ми е прекалено гъста, тялото ми е твърде слабо, а кожата ми е твърде бледа.
Ейнджъл докосна върха на кукичката с пръста. Не беше толкова остра, колкото трябваше да бъде.
— Откъм положителната страна — продължи тя — очите ми имат хубав цвят и всичко останало се връзва много по-добре, отколкото би трябвало. И на ума ми му няма нищо — през по-голямата част от времето — поправи сетя.
Докато говореше, Ейнджъл извади малък кремък и започна да точи върха на кукичката.
Хоук я наблюдаваше, заинтригуван от думите й и от оценката, която сама си бе дала.
„Онова, което каза за себе си, отговаря на фактите — призна мислено той. — Не е красива в традиционния смисъл на думата. Тя е пленителна — като калейдоскоп, който се сменя с всяко вдишване, никога не се повтаря, непрестанно се движи и сияе.“
Хоук беше удивен. Той беше уверен, че Ейнджъл знаеше колко необикновена беше, но тя бе говорила с абсолютна увереност за липсата на красота, която би привлякла мъжете.
— Ти си удивителна актриса — измърмори той в двусмислен комплимент. — Най-добрата, която някога съм срещал.
Ейнджъл вдигна изненадано глава.
Кукичката се изплъзна и убоде палеца й. Тя отдръпна бързо ръка и се намръщи на капчицата кръв, която се появи върху кожата й.
— Какво искаш да кажеш?
Хоук поклати глава с възхищение.
— Точно това, Ейнджъл.
Взе ръката й и я вдигна към устните си. След това засмука леко палеца й.
— Кръвта има хубав вкус — измърмори и я пусна с едно последно облизване.
Хоук бе действал толкова бързо, че бе успял да я пусне, преди тя да бе осъзнала какво ставаше.
Тялото й обаче бе разбрало. Тя все още усещаше допира на езика му, натиска и топлината на устните му.
Хоук взе въдицата, сякаш нищо не се беше случило.
— Мисля, че кукичката вече е достатъчно остра. Не си ли съгласна? — попита я той.
— Да — отвърна Ейнджъл и се извърна. Слезе бързо в кабината и погледна екрана на хидролокатора. Бяха минали успоредно на скалите и сега дъното се издигаше бързо. Под кила на яхтата имаше не повече от двайсет и пет метра вода. Един бърз поглед към сушата й показа, че наближаваха скалистия риф, който се намираше под долната част на малкия залив.
Ейнджъл засмука отнесено палеца си. Когато осъзна, че кожата й имаше вкуса на Хоук, пулсът й се поколеба, а след това се ускори. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и извика отново успокояващия образ на розата в съзнанието си. Това беше единственият начин, по който бе успяла да се стегне, да преодолее болката, свързана с повторното научаване как да ходи и да живее отново.