Ейнджъл се намръщи и погледна палеца си. До този момент не бе осъзнавала, че розата в съзнанието й имаше цвета на кръвта, цвета на самия живот.
Ейнджъл остави тази мисъл да проникне в нея като светлина през рисувано стъкло, оцветяваща всичко, до което се докосва. Когато се върна на кърмата на яхтата, дишането й беше спокойно, а гласът и тялото й бяха отпуснати.
— Някога опитвал ли си да уловиш треска? — попита тя Хоук, докато вземаше въдицата от ръцете му.
— Не. Трудно ли е?
— За теб ли? Съмнявам се. Ти си много бърз.
— Още един комплимент? Ще ми завъртиш главата.
Ейнджъл му хвърли един хладен поглед.
— Просто още един факт — а и за да ти се завърти главата, е необходим булдозер.
Лявото ъгълче на устата му се изви нагоре.
Това беше най-близкото подобие на усмивка, което Ейнджъл бе забелязала у него по време на краткото им познанство.
„Може би никога не се усмихва истински“ — помисли си тя.
Мисълта не беше много успокояваща.
— Някога използвал ли си макара? — попита Ейнджъл, обръщайки гръб на напрегнатите кафяви очи, които я наблюдаваха.
— Да. След това ядох голям бой, че си бях позволил да взема макарата без разрешение.
Ейнджъл погледна високия, силен мъж, който стоеше до нея.
— Трябва да е станало, когато си бил доста по-малък. Или са те били няколко души.
— Бях на шест години.
Споменът промени очите на Хоук. Ейнджъл го наблюдаваше и се питаше какво бе причинило мъката и… яростта?
Да, бе забелязала ярост в погледа му. В това нямаше съмнение.
Ейнджъл беше изпитвала и двете чувства и знаеше колко жестоко можеха да разкъсват душата на човека. Внезапно разбра, че Хоук не бе имал щастливо детство.
Зачуди се дали като момче се бе смял и дали сега, когато вече беше мъж, изобщо се смееше.
— Обещавам, че няма да те бия — каза тихо тя, — независимо колко птичи гнезда направиш в кордата ми.
Тъмните очи на Хоук се впиха в нея. Бе изненадан от напрежението, което усети под иначе спокойния й глас. Пръстът му се плъзна леко по линията на носа й.
— Мъдро решение — измърмори. — Ако случайно не си забелязала, аз съм доста по-едър от теб. Доста по-едър.
— И по-силен — съгласи се Ейнджъл, но очите й блестяха и отразяваха близостта на Хоук. — Много по-силен.
Очите му се промениха отново, но този път станаха по-тъмни. Изкушението да вкуси мекотата на устните на Ейнджъл за малко щеше да го извади от равновесие. Но тъкмо когато реши да приеме поканата на сочните й устни, тя му обърна гръб.
В продължение на няколко секунди Ейнджъл остана с гръб към Хоук. Когато отново се обърна към него, беше спокойна като цвете на зазоряване. Започна да обяснява със спокоен тон как се ловят трески.
— Скоро ще се озовем над един скалист риф — каза Ейнджъл. — На около шест клафтера е — трийсет и шест фута — под нас. Търсим черна треска, въпреки че аз лично не съм чак толкова придирчива. Научих се да харесвам скалистата треска, когато бях малка, защото татко ми забраняваше да държа нещо, което нямаше да ям.
Ейнджъл отстъпи назад към кабината, облегна се на вратата и погледна екрана на хидролокатора. След това пъхна въдицата в ръцете на Хоук и му даде знак да отиде до борда на лодката.
Хоук провеси по-голямата част от въдицата над водата. Кукичката увисна на няколко сантиметра под края на въдицата. С едно сръчно движение Ейнджъл освободи извитото парче метал, което задържаше кордата, и кукичката потъна във водата, повлечена от привързаната към нея оловна тежест.
— Остави стръвта да падне на дъното — каза Ейнджъл. — След това навий обратно около два метра.
Хоук направи каквото му бе казано. Когато реши, че е навил приблизително два метра от кордата, той се обърна към Ейнджъл и повдигна вежди.
— Смисълът на това упражнение е да накараш треската да мисли, че вижда ранена херинга, спускаща се към дъното — обясни Ейнджъл.
— Как?
— Издърпай бързо пръчката, след това я отпусни, изчакай няколко секунди и повтори процедурата. Ако наоколо има гладна треска, няма начин да не се хване. И тогава — добави Ейнджъл, като облиза леко устни, — ще я изпапкаме за вечеря.
Погледът на Хоук проследи езика на Ейнджъл, който остави тънка, влажна следа по устните й.
— Хитро — каза с плътен глас. — Онова, което изглежда като плячка, се обръща и залавя хищника.
Ейнджъл наклони глава на една страна.
— Никога не съм мислила по този начин — призна тя. След това се усмихна едва забележимо. — Може пък така да е справедливо. Треската най-накрая си плаща за целия си живот, прекаран в лов на херинги.