В крайна сметка Ейнджъл се задоволи с бавна обиколка на скалистите носове и малките заливчета, където учеше Хоук как се лови сьомга. За нея методът, на който го обучаваше, беше най-безинтересният. Твърдите въдици не предаваха енергията и жизнеността на рибата.
Това обаче беше цената за изпускането на прилива, когато променящият се баланс между вода и луна привличаше сьомгата по-близо до повърхността.
Ейнджъл беше решила да не позволява повече да изпускат прилива. Между рибарите се беше разчуло, че първият истински голям пасаж сьомга се придвижва бавно по течението на пролива. Вчера в северния край на пролива бяха отбелязали голям улов.
Ако рибата следваше пътищата, използвани в миналото, то сьомгата щеше да остане за известно време в една от любимите на Ейнджъл ивици край брега. С лодка до там се стигаше за почти шест часа, но Хоук най-сетне се беше съгласил, че може да остави телефона за малко и да участва в петдневно пътешествие. За да си позволи това обаче, той бе работил усилено.
През последните три дни Ейнджъл бе виждала Хоук само когато настъпваше време за хранене.
Тя също бе имала много работа. Използваната пещ, която бе купила и транспортирала от Сиатъл за употреба през лятото, най-после беше пристигнала. С нея беше пристигнала и една изненада — сандък с отпадъчно стъкло, изпратен от собственика на галерията в Сиатъл, в която излагаше творбите си. В бележката в сандъка пишеше:
Невероятна цена. Фабриката за стъкло фалира. По-големите парчета изпратих в ателието ти в Сиатъл.
Доставчикът току-що бе вкарал всичко в северното крило на къщата и сега Ейнджъл беше нападнала с щанга сандъка под закачливия поглед на Дери, който очевидно се забавляваше много. Изтегнал се доволно в един стол с възглавници, той я наблюдаваше как разглежда блестящите, невероятно остри парчета стъкло.
— Сигурна ли си, че не искаш аз да го направя? — попита мързеливо Дери.
Ейнджъл се усмихна и се зае отново с работата си.
— Вероятно ще счупиш всички парчета в сандъка — каза тя.
— Ти и без това ще ги натрошиш на малки парчета — отбеляза Дери закачливо.
— Само че в моята лудост има методология, а в твоята — само сила.
Капакът на сандъка се отвори със скърцане. Ейнджъл остави щангата и извади чифт плътни ръкавици. Отпадъчното стъкло имаше ръбове, по-остри от бръснач.
— Внимавай — каза Дери.
Ейнджъл го изгледа, той се усмихна и сви леко рамене.
Те не бяха забелязали, че Хоук беше застанал от външната страна на отворената врата, привлечен от звука на гвоздеите, откъсвани от дървения сандък.
— Това нещо е смъртоносно — настоя Дери, докато оглеждаше стъклата.
— Само ако не внимаваш.
— А кой превърза ръката ти последния път, когато не внимаваше?
— Сама се превързах — отвърна Ейнджъл, без да вдига очи от стъклата. — Ти купонясваше във Ванкувър с приятелчетата си.
— Грозна инсинуация!
— Чистата истина.
Ейнджъл остави встрани една купчинка опаковъчен материал и издаде радостен звук.
— Джес ми е намерил страхотен материал! — извика радостно тя.
Ейнджъл извади внимателно пластовете опаковъчен материал и започна да сортира най-големите парчета стъкло на полиците, които заемаха една от стените на ателието й.
По-голямата част от стъклото беше от специален вид, който се ценеше заради несъвършенствата си. Едно-единствено парче от него притежаваше безкрайни вариации на дебелина, цвят и прозрачност. Този вид стъкло придаваше дълбочина на творбите от рисувано стъкло и винаги успяваше да развълнува Ейнджъл.
— Това място прилича на ад — каза Хоук.
Ейнджъл се обърна и погледна през рамо към Хоук, след което отново погледна стъклото, което се канеше да прибере. Лилавият му цвят се променяше от почти блед до почти черен. Повърхността на стъклото беше набраздена от водовъртежчета, вълнички и мехурчета.
Ейнджъл се завъртя грациозно и вдигна стъклото към светлината, която влизаше през северния прозорец. Стъклото незабавно се преобрази в нещо живо.
— Великолепно е — каза Ейнджъл, докато го сваляше бавно.
— Има недостатъци — каза Хоук.
— Също като животът. Това е най-сложната част от красотата му.
Хоук се вцепени за няколко секунди, задържан колкото от гласа на Ейнджъл, толкова и от ослепителния блясък, който бе видял, докато тя внимателно прибираше уникалното парче стъкло на една полица. Хоук не каза нищо, но се загледа в нея толкова напрегнато, че очите му започнаха да блестят като парчета кафяв кристал.