Ейнджъл не забеляза това. Тя току-що бе забелязала някакъв необичаен цвят в сандъка.
— Какво е това? — каза тя на себе си и се наведе. В сандъка имаше и няколко парчета полирано стъкло. Преобладаващият цвят на двупластовото стъкло беше удивително ярко червено-кафяво. Под този тънък слой се намираше пласт тонирано в бронзово стъкло. Когато горният пласт се обработеше с киселина, бронзът щеше да се появи и да придаде дълбочина на кафявото.
— Като слънчева светлина, отразена в перата на ястреб — измърмори Ейнджъл.
„Или като златистите сенки, които се крият в очите на Хоук.“
Ейнджъл обаче не изрече това на глас, защото усети, че Хоук се приближава към нея. Топла вълна и тръпка преминаха по тялото й.
Колкото повече прекарваше край Хоук, толкова повече се засилваше привличането, което изпитваше към него. Ейнджъл не знаеше дали и той се чувстваше по същия начин. Не беше способна да разчита мълчанието му.
Хоук се приближи, привлечен от красотата на стъклото и жената, която го държеше. Той спря толкова близо до Ейнджъл, че усети косата й да допира гърдите му, когато тя се обърна да го погледне през рамо.
— Това стъкло повече ли ти харесва? — попита Ейнджъл.
Тя се отдръпна леко от него и вдигна парчето към светлината.
Стъклото засия като диамант.
Ейнджъл огледа критично формата на цветовете и заяви:
— Съвършено е.
Хоук гледаше косата й, която блестеше на същата светлина, която бе преобразила стъклото. Все още не можеше да забрави предишните й думи за живота, несъвършенствата и красотата.
Тогава Хоук осъзна, че несъзнателно бе увил една къдрица от косата на Ейнджъл около пръста си и я вдигаше към устните си. Незабавно я пусна, ядосан на самия себе си за това, че беше разкрил манията, в която се беше превърнала Ейнджъл за него. Възнамеряваше да се пречисти от нея по време на предстоящото петдневно пътешествие.
Хоук се отдръпна рязко от Ейнджъл и от светлината, която обливаше косата й.
— Трябва да се обадя на няколко места, преди да тръгнем — каза той.
Ейнджъл го наблюдаваше как се отдалечава. Очите й бяха потъмнели. Тя бе усетила леко помръдване в косата си, топлината на Хоук и тялото му, отдръпването му. Ейнджъл погледна към Дери и се насили да се усмихне.
— Изглежда, че дразня твоя господин Хоукинс — каза тя с весел глас. — Дори само с това, че дишам.
Дери, който не бе забелязал нищо друго, освен широкия гръб на Хоук, само сви рамене и хвана патериците си.
— Той си е такъв, Енджи. Нищо лично. Освен това сделката, по която работи, не е лесна. Той е зает като еднокрак футболист.
— А-ха — бе единственият коментар на Ейнджъл.
Дери тръгна към вратата.
— Трябва да се връщам към книгите. Ако се порежеш, викай.
— Гледай да не се спънеш в нещата на госпожа Кери. Оставих ги в коридора.
— Хоук натовари торбите в колата си. Мислеше, че са за пътуването.
Ейнджъл се загледа в отдалечаващия се Дери, но не можеше да спре да мисли за Хоук. Дори след десетте дни, прекарани с него, той оставаше все така загадъчен, както и по време на първата им среща.
През по-голямата част от времето Хоук се държеше студено и язвително и я караше да изпитва леко безпокойство, като я гледаше с напрегнатите си кафяви очи, които наблюдаваха всяко нейно движение, всеки неин дъх. Понякога я докосваше сякаш случайно. Докосванията винаги бяха нежни — просто плъзване на пръстите по китката или дланта й, а веднъж и по бузата й.
Отначало Ейнджъл се бе изненадвала от тези докосвания. Беше се оттегляла и бе започвала да го наблюдава внимателно. Той обаче не бе направил нищо, за да бъде следващото докосване по-интимно.
С времето тя бе решила, че докосванията бяха само част от сложния му характер, също като погледът му и устата му, която никога не се усмихваше. Тя вече не се отдръпваше, когато я докоснеше, и го приемаше за такъв, какъвто си беше.
През часовете, които двамата бяха прекарали заедно, Хоук никога не я беше притеснил, никога не бе казал нещо обидно. С него беше лесно да се общува, независимо от моментите, в които беше изненадващо напрегнат.
Веднъж, когато двамата бяха прекарали няколко часа в океана, изражението на Хоук се беше смекчило и отпуснало. Ейнджъл не бе успяла да свали поглед от него. Промяната сякаш я бе омагьосала; спокойствието бе отмило мрачния цвят на повърхността и бе открило топлия цвят под нея.
Въпреки всичко това, понякога Ейнджъл се чувстваше като преследвана.
Когато вдигнеше поглед и откриеше, че Хоук я наблюдава, сърцето й първо се поколебаваше, а след това забиваше учестено. Струваше й се, че той успяваше да проникне чак до кръвта, която пулсираше във вените й.