Хоук обаче беше сигурен, че това бе същата Енджи, за която му бе говорил Дери. Никоя друга не можеше да има такива очи, твърде големи за лицето й и твърде измъчени за жена на нейната възраст.
Устните на Хоук се извиха в цинична гримаса, когато осъзна колко млада беше Енджи — не, Ейнджъл.
„Жена, която изглежда така, не може да бъде Енджи — каза си саркастично той. — Тя несъмнено не е и Ейнджъл, независимо колко неземна изглежда.“
Хоук стисна устни, когато си спомни последната блондинка с невинно изражение, с която бе излизал известно време — актриса, под чиято красива външност се бяха крили единствено празнота и лъжи.
Актрисата беше като всички останали жени, които Хоук познаваше. Като Ейнджъл, която стоеше неподвижно и го гледаше втренчено.
„Ангел.“
Хоук си каза, че това беше една триизмерна лъжа. Лъжа, но красива. Дяволски красива.
„Най-лошите винаги са красиви. Затова ще я наричам Ейнджъл и всеки път, когато произнасям това име, то ще ми напомня, че е всичко друго, но не и ангел.“
Ейнджъл погледна мъжа, който я наблюдаваше от мястото си. Нещо я накара да разбере, че това беше Хоук.
Сред веселието на бара Хоук изглеждаше като скалист остров при залез-слънце, с прикрита между цветовете тъмнина, закотвен неподвижно в едно движещо се без цел море.
Тогава входната врата се отвори отново и мъжът бе облян от светлина. Ейнджъл веднага разбра защо го наричаха Хоук. Не беше заради заоблените черти на лицето му, нито пък заради гъстата му черна коса и вежди. Не беше и заради здравото му, стройно тяло. Не беше дори и заради грациозността на хищник, с която се движеше към нея.
Беше заради очите му — очи на ястреб с кристално кафяв цвят, ясни и дълбоки, самотни и диви.
— Хоук — каза тя.
— Ейнджъл.
Гласът му беше плътен, дрезгав и също толкова див колкото очите му.
— Хората ме наричат Енджи.
В продължение на няколко секунди Хоук я оглеждаше безмълвно.
— Хората ме наричат господин Хоукинс в лицето. Дори приятелски настроените палета като Дери Рамзи.
Ейнджъл се поколеба, като се чудеше на какво се дължеше пренебрежителното описание на Дери. Тя знаеше, че според Дери, Хоук едва ли не можеше да ходи по вода. Внезапно й се прииска да разбере всичко за мъжа, който бе успял да спечели абсолютната почит на Дери.
— А как ви наричат зад гърба? — попита го тя.
Хоук присви очи. Ясните му, сурови очи я изгледаха внимателно, като се спряха върху ореола от светлина, който представляваше косата й.
— Ейнджъл. Името подхожда на вида ви.
Тонът му й показа, че за него името й беше Ейнджъл и той нямаше намерение да я нарича другояче.
Арогантността му я вбеси, но тя си наложи да се отпусне. Дери имаше нужда от Хоук. И без това Хоук едва ли имаше представа, какво означаваше името Ейнджъл за нея.
„Нещо живо, което някога бе умряло.“
— В такъв случай ще ви наричам Хоук — каза тихо Ейнджъл — и двамата ще бъдем недоволни от имената си.
Глава 2
Хоук повдигна дясната си вежда, при което лицето му придоби още по-суров вид. Той обърна гръб на Ейнджъл и направи една крачка към масата си.
— Какво пиеш, Ейнджъл?
— Слънчева светлина.
Хоук се обърна отново към нея толкова внезапно, че не успя да се въздържи, и извика от изненада. Никога досега не бе срещала такава бързина у мъж. Въпреки това движенията му бяха плавни и контролирани, грациозни като вятъра.
— Тук — каза той, като посочи към задименото помещение — слънчевата светлина е дефицитна стока.
— Не съм дошла, за да пия, Хоук. Дойдох, защото Дери се нуждае от мен.
Въпреки че гласът й беше тих, в тона й се съдържаше решителност. Това беше същият тон, с който тя бе предупредила Бил да прояви разум, когато бе станало въпрос за Дери.
— От какво има нужда Дери? — попита Ейнджъл.
Промяната в тона й не убягна на Хоук.
— От нов крак — отвърна той. — Преживя злополука.
Помещението сякаш потъна в мрак и се завъртя край Ейнджъл, звуците прераснаха в болезнени викове, тя видя червена светлина, проникваща през счупените стъкла, долови задушаващия мирис на бензин и усети как я изпълват страх и паника.
Ейнджъл се опита да каже нещо, да зададе въпроси, да се увери, че Дери беше добре, че това не беше връщане към онази ужасна катастрофа преди три години, когато бяха загинали майка й, баща й и годеникът й, а тя самата бе пострадала зле.
Тя обаче не можеше да каже нищо, не можеше да направи нищо, освен да трепери и да се опитва да си поеме дъх.