Веднъж, когато бе докоснал леко бузата й, й се беше сторило, че ще каже нещо. Нямаше как да не бе забелязал учестения пулс в гърлото й.
Той обаче не бе казал нищо, а само бе продължил да я гледа и тя бе усетила копнеж, който я бе преобразил. Беше усетила, че задържа дъха си в очакване на следващия път, когато пръстите му ще се плъзнат по кожата й. След това бе осъзнала, че го наблюдава и се пита как може да го накара да се усмихне.
Защото Хоук никога не се усмихваше, когато двамата бяха заедно. Нито веднъж.
„Може би когато улови първата си сьомга — помисли си Ейнджъл. — Може би тогава ще се усмихне. Никой не може да устои на блестящата красота на рибата, на силата, която вибрира през въдицата.“
Телефонът иззвъня и откъсна Ейнджъл от мислите й.
Не се чу втори звън. Хоук беше вдигнал слушалката, преди тя да беше успяла да погледне към телефонния апарат, който беше поставен в ателието й.
Ейнджъл погледна стенния часовник. Девет и половина. Малко късничко за Лондон. Вероятно се обаждаше някой от малкото партньори на Хоук в Щатите. По-късно Хоук обикновено говореше с Токио — дълги разговори, след които ставаше неспокоен и раздразнителен като затворено в клетка диво животно, готово да се нахвърли върху всичко, което му се изпречи пред очите.
Днес обаче това нямаше да се случи. Днес щяха да ходят за риба, дори ако Ейнджъл трябваше да хване Хоук за яката и да го завлече до лодката.
„Стъклото може да почака, Госпожа Кери не може.“
Ейнджъл свали ръкавиците и взе чантата си, след което излезе от стаята почти тичешком, изгаряща от нетърпение да свърши всичко и да излезе в открито море. По пътя си тя се спря да надникне в стаите, които бяха определени за Хоук.
Както беше очаквала, той беше уловил телефонната слушалка. Главата му беше подпряна на облегалката на кожения стол, а дългите му крака бяха прострени върху красивия китайски килим. На лицето му бяха изписани напрежение и умора. Той слушаше със затворени очи, без да казва нищо.
Ейнджъл почука леко на рамката на вратата. Хоук отвори очи. Погледът му беше удивително ясен.
— Слушам те — каза той с груб тон на Ейнджъл. — Секретарката му изгубила последната оферта. Сега я търсят.
— Ще ми дадеш ли ключовете за колата си за малко?
Хоук изглеждаше изненадан, но след това бръкна в джоба си и извади ключовете. При движението панталонът се опъна по краката му, разкривайки мъжествените му форми.
Ейнджъл затвори очи, но беше твърде късно. Образът се беше запечатал в съзнанието й.
Пред лицето й задрънчаха ключове.
— Благодаря — каза тя. — Колата ти блокира моята. Ще ти върна ключовете, когато я преместя.
— Няма нужда. Просто вземи моята кола.
— Какво? — попита Ейнджъл, която едва го чу. Хоук беше разкопчал ризата си и бронзовите му гърди, които се виждаха в пролуката, бяха привлекли вниманието на жената и твореца у Ейнджъл. Тя едва успя да се въздържи да не сграбчи скицника си и да се захване за работа.
Или да се наведе и да зарови пръсти в гъстата му коса.
— Вземи колата ми — каза Хоук. — Няма да ми трябва.
Погледът му се спря на лицето й и огледа влажните й, леко разтворени устни. Тя беше почти негова.
Със съвсем малко усилие Хоук можеше да я придърпа между краката си, да я притисне срещу възбудата си.
„По дяволите — призна си мислено Хоук, — възбуждам се само като си мисля за меките й устни и измъчения и поглед и за това, какво ли ще бъде да чуя и да усетя страстта й.“
Когато заговори отново, изражението му беше непроницаемо, а гласът му — милувка.
— Вземи я, Ейнджъл. Лесно се управлява.
След това тонът му се промени.
— Не, Дженингс — каза той в слушалката, — не говорех на теб. — Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре. — Няма да ти дам нищо и ти много добре го знаеш.
Ейнджъл чу смеха от другата страна на линията. Тя взе ключовете и излезе от стаята, като се чудеше дали той бе забелязал колко втренчено го бе гледала.
И ако беше, какво си беше помислил.
Хоук я привличаше, както брегът привличаше вълните. Тя искаше да бъде с него, да го докосва, да говори с него, да се радва на интелекта му и дори на язвителния му хумор.
Ейнджъл обаче не знаеше дали и тя го привличаше по същия начин. Нямаше причина той да изпитва същото към нея. Хоук не можеше да се оплаче от липса на жени.
Жените го желаеха. Всичко беше толкова просто.
Всеки път, когато Хоук тръгнеше по някоя улица или влезеше в ресторант, жените се заглеждаха в него и не сваляха поглед, привлечени от мъжествеността, която той излъчваше.
Хоук обаче не отвръщаше на погледите на жените, които го гледаха. Дори ако ги забелязваше, това не го интересуваше.