Ейнджъл се настани зад волана на БМВ-то и огледа арматурното табло. След това запали двигателя и потегли, като се наслаждаваше на лекотата, с която се управляваше колата.
Искаше й се и собственикът й да можеше да бъде управляван толкова лесно, но това беше невъзможно.
Ейнджъл беше уверена само в едно — Хоук не беше правил недвусмислени намеци, че я желае като жена. Докато не го направеше, трябваше да приеме, че той не се интересува от нея.
Въпреки привличането, което изпитваше към него, тя нямаше да го преследва. Това не само че не беше в стила й, но и тя имаше чувството, че него често го бяха преследвали, но никой не бе успял да го хване.
Или поне за не повече от една-две нощи.
Това не беше достатъчно. Каквито и да бяха чувствата й към този загадъчен мъж, те бяха твърде сложни, за да бъдат задоволени само с няколко нощи.
Глава 10
Ейнджъл паркира пред малката къща, строена преди четирийсет години. Останалите къщи на улицата бяха по-нови, тъй като бяха строени след смъртта на господин Кери, когато вдовицата му се беше принудила да продаде малката ферма, за да плати посмъртните данъци.
Ейнджъл извади двете чанти с покупки от багажника на БМВ-то и тръгна предпазливо по напукания тротоар към предната веранда. От двете страни на отбивката вехнеха някога елегантни рози.
„Следващия път, когато дойда тук, ще трябва да се погрижа за розите“.
От кутията до копчето на звънеца се подаваха някакви писма. Ейнджъл натисна бутона с лакът, след което подпря едната чанта на стената, за да извади писмата.
— Госпожо Кери? — извика тя. — Аз съм, Енджи.
— Идвам — отвърна й слаб глас от вътрешността на къщата.
Ейнджъл зачака търпеливо, като се опитваше да балансира чантите с покупки и писмата в ръцете си.
След няколко минути вратата се отвори и една дребна женица с посивяла коса се усмихна на Ейнджъл и отстъпи няколко крачки назад, за да й даде път.
— Влизай, Енджи. Божичко, днес изглеждаш прекрасно.
— Благодаря — отвърна усмихната Ейнджъл.
Морскозеленият й пуловер подхождаше идеално на очите й. Останалата част от облеклото й беше преди всичко функционална — избелели черни дънки и маратонки, измачкана черна рибарска шапка, която пречеше на слънцето и косата да влизат в очите й. Тя обаче беше забравила да си сложи шапката, която сега се подаваше от джоба й.
— И ти изглеждаш много добре — каза Ейнджъл.
— Как се справяш с бастуна?
Госпожа Кери направи гримаса. Откакто й бяха свалили гипса, можеше да се движи само с бастун. Твърде възрастна беше за патерици.
Очевидно беше обаче, че госпожа Кери не беше много радостна от факта, че й се налагаше да използва бастун.
— Проклетото нещо още не ме е хвърлило — каза тя, едновременно гордо и предизвикателно.
Ейнджъл прикри усмивката си. Госпожа Кери беше една от любимките й. Подходът на старицата към трудностите беше окуражаващ.
— Ти върви напред — продължи госпожа Кери. — Ще те настигна в кухнята.
— Благодаря. Тази сутрин малко закъснявам.
Ейнджъл отиде в кухнята и започна да вади продуктите от чантите. Тя забеляза сервиза за чай и бисквитите на масата и разбра, че старицата се беше надявала да прекара известно време с нея на чаша чай.
Ейнджъл погледна часовника в кухнята, поколеба се и сви рамене. Няколко минути повече или по-малко не бяха от значение. Ако с Хоук тръгнеха в десет и половина, щяха да хвърлят котва в Нийдъл Бей, преди да се стъмни.
Госпожа Кери се появи, като вървеше бавно.
— Аз ще прибера останалото, скъпа — каза тя. — Вече и без това направи достатъчно за мен.
Ейнджъл погледна продуктите, които трябваше да бъдат извадени от чантите и прибрани. Тя самата щеше да се справи по-бързо, но знаеше колко много госпожа Кери се притесняваше от зависимостта си от други хора. Ейнджъл бързо сложи на масата няколко неща, които знаеше, че се съхраняват в леснодостъпни шкафове.
— Ако се погрижиш за тези — каза Ейнджъл и посочи към продуктите, — ще се справим за нула време.
Ейнджъл приключи с втората чанта тъкмо когато госпожа Кери постави последната кутия с бисквити в шкафа.
— Работа в екип — измърмори Ейнджъл, докато сгъваше победоносно празната чанта. — Друго не ни трябва.
— Имаш ли време за чаша чай? — попита я колебливо госпожа Кери. — Не искам да те задържам, ако…
— Ти си истински ангел — прекъсна я Ейнджъл. — Тази сутрин толкова бързах, че нямах време за чай.
Госпожа Кери отиде до масата, като клатеше глава.
— Няма нищо по-важно от чаша чай, млада госпожице.
Докато сядаше на масата, Ейнджъл погледна дискретно часовника в кухнята. Нетърпението й обаче се изпари, когато седна и отпи от чая и се заслуша в думите на госпожа Кери, която говореше за деца и внуци, за ябълките, които били готови да се превърнат в конфитюр, и за боровинките, които щели да се появят по-късно през годината.