— Аз нямам нищо против.
— По дяволите, имах намерението да спрем чак в Индиън Хед.
Ъгълчето на устата на Хоук се повдигна едва забележимо.
— Съжалявам — каза той. — Не знаех, че почитаемият господин Йокогамо страда от безсъние и ще реши да ми се обади. Отървах се от него възможно най-бързо, без да го обидя.
— А след това се обадиха и от Лондон.
— Всъщност от Париж. От Лондон беше следващото обаждане.
— След това отново от Токио.
Ейнджъл поклати глава. Да се налага да гледа глобуса и да следи времето във всяка часова зона, й се струваше адски изнервящ начин за вършене на работа.
На Хоук обаче това, изглежда, му се удаваше с лекота. Тя виждаше как бързият му ум преценява всяка възможност и подрежда аргументите още докато той посягаше към слушалката. Концентрацията, паметта и търпението му бяха феноменални.
От него щеше да стане изключителен рибар, ако Ейнджъл успееше да го накара да остане на вода достатъчно дълго, за да го научи на нещо. Както беше тръгнало, те нямаше да успеят да се отдалечат много от брега, преди да се стъмни.
— Е, и без това вече закъсняхме, така че може да спрем в залива Браун — каза тя. — Ще заредим с гориво, ще чуем последните рибарски новини и след това ще тръгнем към залива Дийпуотър, където ще пренощуваме. С малко късмет може дори да успеем да хвърлим въдиците за сьомга.
— Не звучиш твърде убедена.
— Твърде рано е сьомгата да е стигнала вече там, но — Ейнджъл сви рамене — все трябва да хвърлим въдиците някъде.
— Иначе ще полудееш.
— Такава възможност определено съществува — тя хвърли на Хоук един поглед. — Някога мислил ли си да се отдадеш на пълно мълчание за няколко дни?
Левият ъгъл на устата му се изви леко.
— Моите телефонни разговори са ти омръзнали, нали?
— Може и така да се каже.
— Не исках да ти поднеса новината толкова грубо.
— Каква новина?
— Утре вечер трябва да се свържа с Токио.
Хоук забеляза разочарованието и раздразнението, които се изписаха на лицето й.
— Не е нужно да се връщаме — добави той. — Могат да прехвърлят разговора ми към радиостанцията.
— Имаш ли нещо против аз да ловя риба, докато ти говориш? — попита рязко Ейнджъл, раздразнена от безкрайните служебни задължения на Хоук.
— Невинаги е толкова зле. Понякога е още по-лошо.
Ейнджъл поклати отчаяно глава.
— През повечето време обаче е по-добре — добави Хоук.
Той се опитваше да прецени разочарованието й и му се искаше да бъде уверен, че на нея й липсваше повече компанията му, отколкото възможността да отиде за риба.
— Сделката, върху която работя, е доста сложна — каза той. — Утрешният разговор трябва да е последното ми задължение по нея в продължение на няколко секунди.
Ейнджъл издаде някакъв неразбираем звук. И друг път беше чувала същото. Вчера, ако трябваше да бъде съвсем точна.
Тя машинално намали скоростта и зави към залива Браун. Първото нещо, което забеляза, беше черното, дълго корабче до кея. Ръката й стисна лоста на скоростта по-силно.
— Карлсън! — каза радостно тя.
Докато водеше лодката към едно място близо до помпите за гориво, Хоук не преставаше да я наблюдава внимателно. Той бе изпитал гняв, когато бе забелязал неприкритото задоволство, за миг изтрило мъчителната тъга, която бе неразделна част от погледа на Ейнджъл.
Хоук огледа пристанището, докато не забеляза старото корабче, спряно срещу яхтите. На борда му пишеше „Черна луна“. Няколко души разтоварваха риба от трюма на корабчето с колички, които тикаха по стълба към кея. Там рибата се теглеше и товареше в хладилен камион, който щеше да я закара на пазара.
Ейнджъл бързо изключи двигателите и излезе от кабината. Шефът на станцията привърза носа на яхтата и Ейнджъл скочи на кея, оставяйки Хоук да стои на палубата на лодката.
— Догоре, Дон — извика тя.
След това се втурна по кея, зави и се затича по друг кей към „Черна луна“, като не преставаше да вика Карлсън по име.
Хоук скочи на кея и я последва с бързи крачки. Беше стигнал на половината път по съседния кей, когато видя един много едър мъж да слиза от „Черна луна“ и да застава в очакване на Ейнджъл, разтворил широко огромните си ръце.
Ейнджъл се хвърли в прегръдките на мъжа, който я вдигна и я завъртя около себе си. Тя се разсмя от удоволствие.
— Как си? Имахте ли добър улов? Кога се връщаш? О, Карлсън, изглеждаш фантастично! — говореше непрестанно Ейнджъл. — Лоша ли беше бурята? Уловихте ли усмихковци?
Карлсън се разсмя гръмогласно.
— Чакай малко, Енджи.
Ейнджъл обви ръце около масивния му врат и го прегърна с цялата си сила, заравяйки лице в грубия плат на работната му риза. Той миришеше на море, риба и пот. Този мирис й навяваше много спомени.