— Пътувала съм с влекачи — каза тя с твърде спокоен глас и твърде мрачен поглед.
— С мъж.
Това не беше въпрос и Ейнджъл не отвърна нищо.
— Не съм ли прав, Ейнджъл? С мъж?
Настоятелността на Хоук я изненада. Тя се обърна и видя, че той стоеше много близо до нея.
— Да — каза тя.
— С шамана на сьомгата ли?
— Не.
Кокалчетата на пръстите й побеляха, когато тя стисна руля с всичка сила. Ейнджъл не забеляза това; единственото нещо, което виждаше, беше мрачният поглед на Хоук.
— Кой е бил тогава? — попита лениво Хоук, но погледът му приличаше на поглед на хищна птица. — Може би ще ми уредиш една разходка с влекач.
— Братът на Дери.
Ейнджъл долови изненадата, която се изписа за миг върху лицето на Хоук. Тя знаеше какво щеше да последва сега. Ейнджъл обърна гръб на Хоук и се подготви за неизбежното, като извика в съзнанието си образа на розата с нейното царствено спокойствие.
Хоук я наблюдаваше внимателно. Лицето й не издаваше нищо. Призракът, който се беше появил преди малко, беше върнат на мястото му.
— Дери не е споменавал, че има брат — каза Хоук. — Това сигурно ще ме улесни за една разходка с влекач.
— Грант Рамзи вече не е между живите.
Хоук остана да стои мълчаливо известно време, като оглеждаше лицето на Ейнджъл за емоциите, които усещаше, че тя държеше скрити дълбоко в себе си.
— Кога? — попита той след малко.
— Отдавна — каза Ейнджъл с уморен, но спокоен глас.
— Трябва да е бил доста по-възрастен от Дери.
— Да.
Ейнджъл отново насочи вниманието си към водната повърхност пред яхтата. Малко пред входа на залива Дийпуотър ято птици кръжаха над водата и изпълваха въздуха с крясъците си. Корморани се спускаха стремително надолу, пълнеха клюновете си с херинги и се отдалечаваха, опитвайки се да се измъкнат от атаките на чайките, които искаха да отмъкнат плячката им.
В продължение на няколко минути водата буквално закипя от хиляди малки херинги, миниатюрни рибки, които се мятаха във въздуха и хвърляха сребърни капчици, които блестяха ослепително на фона на залязващото слънце.
Ейнджъл машинално намали скоростта.
— Сьомга — каза тя.
— Твърде са малки — каза сухо Хоук.
— Нямам предвид тези — каза Ейнджъл и посочи към разбеснелите се херинги. — Сьомгата е под тях и ги подкарва към повърхността. Сьомгата се храни на дълбоко, където е почти тъмно. Херингите изплуват нагоре, за да се спасят. Тогава птиците ги ловят на повърхността, а херингите в дълбокото.
— Започвам да се радвам, че не съм се родил херинга.
— Храната е средство за оцеляване — каза Ейнджъл, докато оглеждаше разпенената вода. — Рано или късно всичко умира. Някои умират доста по-рано отколкото трябва.
— Това не е много успокояваща философия — каза Хоук, като наблюдаваше Ейнджъл с твърд, ясен поглед.
— Понякога спокойствието не върши работа.
Докато казваше това, Ейнджъл си спомни всички онези хора, които се бяха опитали да я утешат след катастрофата. Те бяха успели само да я ядосат още повече. Дори и Дери.
Едва премерената жестокост на Карлсън бе успяла да накара Ейнджъл да се отърси от самосъжалението. Карлсън, който я беше обичал също толкова силно, колкото и Грант. Тя обаче не бе знаела това докато не бе станало твърде късно. Сега винаги щеше да бъде твърде късно. Двамата никога нямаше да бъдат любовници, но бяха приятели и приятелството им беше дълбоко и вечно като океана.
— Къде отидоха? — попита Хоук.
— Там, откъдето дойдоха.
Ейнджъл гледаше океана, в който херингите бяха изчезнали също толкова загадъчно, колкото се бяха появили. Единственото нещо, което издаваше присъствието им, беше слабият металически блясък малко под повърхността, който бавно започваше да изчезва.
Внезапно Ейнджъл реши, че вече беше време да хвърлят въдиците. Оставаха още няколко часа, преди да се стъмнеше, а наоколо имаше сьомга. Никой рибар не можеше да иска повече от това. Хоук усети какво беше решила Ейнджъл.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Ако можеш, ще ти кажа.
Ейнджъл вече беше приготвила дълбоководните въдици. Това не беше любимият й метод за ловене на риба, но сьомгата нямаше да се появи да се храни на повърхността преди септември.
Дотогава Хоук щеше да си е тръгнал.
Тази мисъл я проряза като остро парче стъкло. Първо дойде самата мисъл, а след това и тъгата. Мисълта, че Хоук може би щеше да напусне остров Ванкувър, без да улови сьомга, без да усети магията на острова, без да се усмихне…