— Например Карлсън — добави тя.
Хоук присви очи. Знаеше, че ако Ейнджъл кажеше на Карлсън какво се бе случило, едрият индианец щеше да направи всичко по силите си, за да заведе Хоук на разходка в ада.
В момента мисълта за едно сбиване изкушаваше Хоук, защото обещаваше да му даде начин да излее неразумната ярост, която все още не го беше напуснала. Цялата му увереност почти бе разбита от една жена.
Отново.
— Какво ще кажеш на Дери?
— Че с теб не се разбираме добре.
— Аз пък си мислех, че се разбирахме много добре, докато разтривах гърба ти — каза язвително Хоук.
Ейнджъл остана загледана дълго в него. Унижението и яростта я караха да желае да отрече, че се бе наслаждавала на допира му, но тя не отстъпи пред това изкушение. Трябваше да изживее остатъка от живота си.
Не искаше да го изживее като лъжкиня и мръсница.
— Всеки човек прави поне една голяма грешка, преди да порасне — каза тихо Ейнджъл. — Моята грешка беше ти.
Очите на Хоук станаха почти черни. Той престана да задава въпроси. Беше започнал да открива, че истините, които изричаше Ейнджъл, можеха да бъдат по-болезнени от лъжите на останалите жени.
И тогава той осъзна, че тя отново бе направила това — бе казала не лъжи, а истината, смазващата истина.
Останалата част от пътуването до река Кембъл премина в мълчание, както и пътуването до дома на Рамзи. Когато пристигнаха, Дери вече спеше.
Ейнджъл беше благодарна за това. Тя побърза да отиде в северното крило на къщата, където се намираше нейният апартамент. Дори не погледна и не заговори Хоук. За нея той бе престанал да съществува. Всъщност за нея не съществуваше нищо, освен едно рисувано стъкло с цвят на кръв. Тя го държеше в съзнанието си, както планински връх задържа светлината дълго след като останалата част от света е потънала в мрак.
Докато вървеше към банята, Ейнджъл се съблече и хвърли дрехите си на пода. Остана под горещата струя на душа в продължение на няколко минути, като отново и отново миеше тялото си, докато кожата й не се зачерви.
Ейнджъл не чувстваше нищо, не позволяваше нищо да се докосне до нея. Тя знаеше, че тази благословена вцепененост беше само временна. Знаеше, че щеше да дойде времето, когато щеше да й се наложи да подреди чувствата си, да раздели надеждата от истината, грешката от болката.
Този момент обаче все още не беше дошъл. Точно сега й беше достатъчно само да преживее тази минута и следващата, и следващата.
Ейнджъл не излезе от банята, докато топлата вода не свърши. Тя остана дори когато водата стана неприятно студена.
Едва след като се подсуши, осъзна, че плачеше безмълвно, че бе започнала да плаче веднага след като бе затворила вратата на спалнята си. Избърса трескаво лицето си.
Това не спря сълзите, които продължиха да се стичат като безмълвен, прозрачен израз на емоции, които тя не беше в състояние да контролира.
Захвърли рязко кърпата встрани. След това облече работните си дрехи — дънки и синя памучна риза. И двете бяха избелели почти до бяло. Обу чифт мокасини, среса влажната си все още коса и мина през вратата, която свързваше спалнята с ателието й.
Северната стена от стъкло беше черна като центъра на очите на Хоук. За миг Ейнджъл остана да стои неподвижно и да се пита дали имаше достатъчно сили, за да продължи.
„Не можеш да изживееш всичките си минути наведнъж, Ейнджъл — напомни си мислено тя. — Преживяваш само тази, която тече в момента. Една по една. За това не е необходимо да бъдеш силна. Само една минута. Една по една.“
Познатата мисъл й помогна да разхлаби ноктите, които се бяха впили в душата й. Протегна бавно ръка. Ключът на осветлението изщрака и лампите осветиха помещението с ярка светлина.
Тя влезе в ателието, привлечена от безмълвните цветове на стъклата, разпръснати в стаята. Каквото и да се случеше, никой не можеше да й отнеме това богатство от цветове, което я заобикаляше и което й предлагаше начин да изрази чувствата, които в противен случай сигурно щяха да я унищожат.
Ейнджъл си пое дълбоко дъх и отиде до една от работните маси, подредени под флуоресцентните лампи. Две бяха обикновени, ако се изключеше дебелата, мека тапицерия на плотовете им. Третата маса имаше прозрачен плот. Под повърхността се разливаше светлина, която осветяваше модела и пръснатите парчета стъкло.
Ейнджъл отиде до масата с прозрачния плот. Моделът, по който работеше, беше измамно елементарен — три буркана сладко, които изглеждаха като поставени на перваза на прозорец в селска къща. Над горния край на прозореца се виждаха къпинови и малинови храсти, натежали от плодове. Самият „прозорец“ представляваше стъкло с цвета на късно следобедно слънце.