Ейнджъл бе имала възможността да използва обикновено стъкло за прозорци, но не го беше направила. Никога не използваше безцветно стъкло. Когато виждаше разбити остри парченца безцветно стъкло да блестят под силна бяла светлина, гледката връщаше твърде много спомени за катастрофата, за ужасната болка, за смъртта.
Повечето стъклени парчета вече бяха нарязани. На Ейнджъл й оставаше само да оформи клоните на храстите, които висяха над горния ръб на прозореца. Клоните щяха да бъдат оформени от самия основен панел. Листата бяха изрязани от парче зелено стъкло. Естествените вариации в стъклото осигуряваха плавност на оттенъка почти идентична с тази в платното на художник.
Жилките на листата бяха нарисувани. Ейнджъл изпичаше боята в пещта, при което боята и стъклото се сливаха завинаги. Въпреки че можеше да постигне подобен ефект, като гравира жилките върху стъклото, тя бе избрала да използва природните качества и структура на зеленото стъкло.
Ейнджъл включи пещта, сложи си дебели ръкавици и се върна до работната маса. След това взе един нож за стъкло.
Ейнджъл постави едно парче стъкло с цвят на малина върху дебелия картонен шаблон, който беше закрепен за масата. Светлината, която проникваше през картона и стъклото, ясно показваше черните линии, по които трябваше да реже. Ейнджъл прокара ножа по стъклото.
Когато премина по първата основна линия, Ейнджъл остави ножа и внимателно и бавно огъна стъклото, докато то не се разчупи по протежение на фината следа.
Ножът за стъкло всъщност не реже стъклото. Той само придава слабост на особената му молекулярна структура. В много отношения стъклото реагира повече като течност, а не като твърдо тяло.
Ако Ейнджъл не отделеше парчетата стъкло до няколко минути след разрязването им, стъклените молекули щяха отново да се съберат. Тогава счупването щеше да бъде назъбено и щеше да следва почти случаен път, вместо да бъде гладко и точно по желаните очертания. Когато отчупеше някое парче, тя прокарваше ръбовете един по друг, за да ги притъпи.
Работата със стъклото й носеше спокойствие, поне за известно време. Тя й бе помогнала да се справи с малките разочарования от детството си, с ужасната смърт на родителите й и на Грант и майка му в онази катастрофа. Сега щеше да й помогне да се справи и с Хоук. Работата щеше да й позволи да преживее времето минута по минута.
Ейнджъл довърши нарязването на парчетата, които щеше да използва за подаръка на госпожа Кери. Когато пещта загря, тя сложи в нея първо листата. Докато ги изпичаше, продължи да работи върху останалата част от творбата си.
Ейнджъл работи цяла нощ, като спираше само колкото да избърше сълзите, които бяха започнали да се стичат ненадейно по бузите й, породени от рана, която бе твърде прясна и дълбока, за да може да бъде излекувана бързо.
Тя забелязваше сълзите едва когато те замъгляваха погледа й и вече не можеше да вижда ясно цветните парчета стъкло, които бавно се оформяха под сръчните й ръце.
Мракът на нощта започна да отстъпва пред зората. Първите слънчеви лъчи обляха ателието. Ейнджъл не забеляза светлината, както не забелязваше и това, че мускулите на гърба я боляха, а блузата й бе мокра от сълзите. Беше се концентрирала изцяло върху творбата, която току-що беше завършила.
Постави стъклото в рамката и го залепи с цимент, след което посипа стърготини върху готовите повърхности, за да попият излишните количества цимент. Преди циментът да беше изсъхнал, тя взе един дървен инструмент със заострен край и започна да почиства внимателно творението си.
Вече бе ден, но Ейнджъл не забелязваше това. В ателието беше напълно тихо, ако се изключеше звукът от скърцането на дървения инструмент по стъклото. Тогава в стаята влезе Дери, като разтриваше очи.
— Енджи? Какво става? Защо не си за риба?
Глава 15
Ейнджъл вдигна поглед и с изненада осъзна колко време бе минало. Вече бе сутрин.
Част от напрежението й се изпари. Първата нощ винаги беше най-трудна.
Тя премигна бавно и за първи път от часове погледна към нещо, което се намираше по-далеч от плота на масата.
Дери се приближи към нея, като се подпираше на патериците.
— Енджи? Откога работиш?
— От известно време — отвърна уклончиво тя и насочи отново вниманието си към творбата си. — Почти свърших.
В действителност тя беше готова от един час и сега само минаваше повторно с дървения инструмент по очертанията. Наслаждаваше се на цветовете и формите, на целостта, която се бе появила само от мечти и остри парчета стъкло.