Дери се намръщи.
— Сигурно си работила цяла нощ.
Тя издаде някакъв неопределен звук.
— Енджи?
Тя въздъхна и остави дървения инструмент на масата, защото знаеше, че повече не можеше да се измъква от отговора на въпроса, защо си беше у дома, вместо да развежда Хоук.
— Да, работих цяла нощ.
— Не си го правила от доста време.
— Да.
— Енджи — каза тихо Дери, — какво има? Да не би да е, защото снощи беше годишнината от катастрофата? Четири години…
Ейнджъл се поколеба. Много по-лесно щеше да бъде да остави Дери да вярва, че оплаква миналото.
По-лесно, но не напълно вярно.
— Това е само отчасти причината — каза тя, вдигна глава и погледна Дери в очите за първи път, откакто бе влязъл в ателието. — Направих го най-вече защото с твоя господин Хоукинс изобщо не се разбираме.
Сините очи на Дери се разшириха от изненада.
— Какво се е случило? — след това той присви очи. — Да не се е опитал да те сваля?
Внезапно гласът му бе станал твърд, като на много по-възрастен човек.
Ейнджъл изви устни в саркастична гримаса.
— Да ме сваля? — повтори тя. — Нищо толкова лично. Хоук не е способен на интимност.
Тя говореше убедително, защото беше съвсем сигурна в думите си. Дери бе имал предвид нежелано внимание от страна на Хоук. Тя обаче бе желала близостта на Хоук, поне първоначално. Освен това между тях наистина не бе имало нищо лично, поне не в дълбокия смисъл на думата.
Те не се познаваха достатъчно добре, за да може помежду им да има интимност. Бяха го доказали, като бяха сбъркали в преценката си един за друг.
Дери се успокои малко.
— Какъв е проблемът тогава?
— Не говорим на един и същ език — отвърна Ейнджъл.
Дери бе озадачен и зачака по-нататъшно обяснение. Ейнджъл не каза нищо повече.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита той след малко.
— Думата мизогиник говори ли ти нещо? — попита Ейнджъл, като си играеше отнесено с дървения инструмент.
— Прекалено рано е за игри на думи — каза той.
— Господин Майлс Хоукинс е мизогиник. Той няма доверие на жените и ги мрази. Аз съм жена. Следователно той ми няма доверие и ме мрази. Това — каза Ейнджъл и погледна Дери с потъмнели очи — прави присъствието ми на едно място с него изключително неудобно за мен. Той се чувства също толкова неудобно, когато аз съм до него.
Настъпи тишина, през която Дери се опитваше да разбере как беше възможно някой да мрази бледата, уморена жена, която стоеше пред него с поглед, замъглен от твърде много спомени.
— Не мога да повярвам — каза Дери.
— Аз мога.
Ейнджъл остави инструмента с изморено движение.
— Обади се на Карлсън по радиотелефона — каза тя. — Когато го видяхме в залива Браун, той предложи на Хоук да го изведе за риба.
— Така ли? Сигурно са си допаднали.
— Че защо да не си допаднат? Карлсън е мъж.
Ейнджъл долови горчивината в гласа си и се опита да овладее емоциите си. Усети как сълзите напират в очите й и изгарят гърлото й.
— Ако Карлсън не може, намери някой друг мъж — каза тя и обърна гръб на Дери.
Внезапно спря по средата на движението си. Хоук беше застанал на вратата между ателието и спалнята й. Не го беше чула да влиза. Той се бе появил безшумно като хищна птица, спускаща се стремително от висините на небето.
Гъстите черни вежди прикриваха очите му. Изглеждаше суров, напрегнат и изморен.
Напрежението в погледа му не се промени дори когато Дери изруга, защото осъзна, че разговорът му с Ейнджъл беше чут.
— Не ми е неприятно, когато съм край теб, Ейнджъл — каза Хоук с плътен, делови глас.
— В такъв случай сигурно обичаш да мразиш повече отколкото аз обичам да бъда мразена.
Дери си пое шумно дъх.
— Извинете ме — измърмори Ейнджъл и мина край Хоук, без повече да го поглежда. — Отивам да поспя.
Тя затвори свързващата врата между спалнята и ателието, принуждавайки Хоук да остане в другата стая с Дери. Звукът от затварянето прозвуча неестествено силно.
Ейнджъл се облегна на стената и си пое дълбоко дъх. Сълзите отново потекоха по лицето й, но нея не я беше грижа. Не й бяха останали сили, за да се интересува от това. Изрита мокасините си и се хвърли по очи върху леглото.
Няколко секунди по-късно вече беше заспала дълбоко.
Когато се събуди, беше следобед. Силна златиста светлина изпълваше спалнята. Тя се протегна и се намръщи, когато помръдна лявата си лопатка.
Болката й напомни какво се бе случило. Тя стисна устни при спомена, който я проряза като нож. За миг остана да лежи напълно неподвижно, без да се опитва да се пребори с мислите, които я разкъсваха. От опит знаеше, че беше най-уязвима, когато току-що се беше събудила, независимо дали посред нощ или следобед.