— Изглеждаш много по-добре — каза Дери. — Как си?
— Добре.
Отговорът й прозвуча твърде рязко и твърде хладно, за да успокои тревогата на Дери.
— Благодаря, че си ме завил — добави бързо Ейнджъл.
— Какво? — попита изненадан Дери. Ейнджъл погледна Хоук, но той не каза нищо, а само продължи да я гледа с напрегнатия поглед на гладна хищна птица.
— Нищо — каза Ейнджъл.
Малкото езерце на спокойствието в нея се разби и прерасна в объркване.
„Очевидно Хоук все пак изпитва човешки чувства. Като например вина. Е, пада му се.“
— Как върви ученето? — попита Ейнджъл, прогонвайки спомените.
Дери направи гримаса.
— Бавно.
Той се поколеба. Погледът му потърси нейния, а на лицето му бяха изписани загриженост и обич.
— Енджи? — попита колебливо.
Ейнджъл знаеше какво щеше да чуе.
— Да? — прошепна.
— Карлсън не може да изведе Хоук.
— Знам.
— Останалите водачи са заети поне за една седмица напред, а дори и след това…
Ейнджъл зачака. Дери не продължи.
Тогава тя разбра, че той нямаше да я помоли да направи нещо против волята си, въпреки надеждата, която се четеше в погледа му.
Не беше необходимо да се наказва с четири седмици в компанията на презрението на Хоук. Трябваше само да прекара целия си живот със съзнанието, че не бе проявила достатъчно кураж, за да помогне на Дери да осъществи мечтата си. Дери, който й бе върнал живота и не бе поискал нищо в замяна.
Абсолютно нищо.
Четири седмици с презрението на Хоук срещу цял живот, през който щеше сама да се презира, ако откажеше.
— Няма проблем, Дери — каза спокойно Ейнджъл. — Аз ще се погрижа за това.
Дери не успя да прикрие облекчението, което го накара да се отпусне върху патериците. Той обаче не можа да прикрие и загрижеността си, когато забеляза колко бледна бе Ейнджъл. Придвижи едрото си тяло, докато не се озова толкова близо до нея, че можеше да я докосне. Сложи ръка на челото й.
— Сигурна ли си, Енджи? — попита. — Изглеждаш бледа, а чух, че имало някакъв грип…
Дери отново не довърши изречението си. Не можеше да поиска от Ейнджъл нещо, което щеше да донесе изгода само за него.
Ейнджъл затвори за миг очи и остави челото си да почива върху голямата длан на Дери, черпейки сила от него. Когато се изправи, очите й бяха синьо-зелени и спокойни.
— Сигурна съм — каза просто тя.
Хоук долови загрижеността и обичта между Дери и Ейнджъл и се почувства заинтригуван и раздразнен. Той се запита с какво очарователният Дери държеше Ейнджъл във властта си, че можеше да я накара да се затвори за четири седмици на яхта с мъж, когото мразеше.
Внезапно Хоук реши, че щеше да получи някои отговори от Ейнджъл. Не беше грешил така в преценката си за някоя жена, откакто беше навършил осемнайсет. Той искаше — не, нуждаеше се — да знае какво се бе объркало, какво го беше подвело. Вече не беше ядосан, а само уверен, че трябваше да чуе истината от Ейнджъл.
Ако Дери беше средството, с което можеше да накара Ейнджъл да излезе от скривалището си, то Хоук щеше да го използва.
— Не сте ме питали дали съм съгласен — отбеляза с хладен глас.
Дери го погледна с изненада.
— Но ти каза, че нямаш нищо против.
— Двамата с Ейнджъл ще си поговорим. След това един от двама ни може да си промени решението.
Хоук повдигна вежди и погледна Ейнджъл с очи, твърди и ясни като на хищна птица.
— Прав ли съм, Ейнджъл, бебче?
Очите на Дери се разшириха. За първи път чуваше как гласът на Хоук може да звучи като камшик. Погледна разтревожено Ейнджъл.
Тя докосна леко ръката му, казвайки му безмълвно, че не й се случваше за първи път да чува този тон. За разлика от Хоук обаче не можеше да отстъпи. Твърде много обичаше Дери, за да разбие мечтите му.
— Грешиш, Хоук — каза Ейнджъл. — Както сгреши и за всичко останало.
Тя се обърна и излезе бързо през вратата под съпровода на звънчетата.
— Ще говорим на плажа.
Гласът й прозвуча също като гласа на Хоук преди малко.
Глава 16
Ейнджъл обу маратонките, които винаги държеше до задната врата, и се затича надолу по пътеката със скорост, която се дължеше на познаването на пътя. Тя не забелязваше тесните участъци, нито пролуките на местата, на които перилата бяха паднали и не бяха сложени отново след това.
Пътеката вървеше по лицевата страна на скалите. Не можеше да се каже, че е опасна, освен когато валеше или духаше силен вятър, но и не беше място за деца или несръчни хора, независимо от възрастта им.
Дори ако пътят беше опасен, Ейнджъл пак щеше да тръгне по него. Отчаяно й се искаше да отведе Хоук на място, където Дери не можеше да ги вижда и да слуша разговора им.