Подобно на Карлсън, Дери държеше много на Ейнджъл. Все едно, че като й бе спасил живота, Дери се чувстваше пряко отговорен за всяка болка, която Ейнджъл трябваше да изтърпи след това. Той знаеше, че бе невъзможно да я защити от неприятните изненади в живота, но въпреки това му се искаше да го направи, противно на всякаква рационалност.
Ейнджъл обвиняваше себе си за чувството на вина, което изпитваше Дери. Преди години тя го бе обвинила, че е постъпил егоистично, като я е принудил да живее само за да не остане съвсем сам. Това беше жестоко обвинение, но и моментът се беше оказал жесток. Сега тя съжаляваше за думите си и също като Дери имаше нужда да защитава някого.
Ейнджъл тичаше надолу по виещата се пътека, която минаваше през скалите и гората и стигаше до плажа в подножието на скалите. Днес беше необичайно горещо за остров Ванкувър. Когато стигна до плажа, беше започнала да се поти леко.
Тя пусна ръба на роклята си, който бе вдигнала, за да може да тича по-бързо, ветрецът го пое и притисна плата към краката й, очертавайки стройната им дължина.
Ейнджъл едва бе успяла да си поеме дъх и Хоук се озова до нея. Наблюдаваше я внимателно. Ейнджъл не се изненада, че той бе успял да измине пътя почти толкова бързо колкото нея. Хоук имаше рефлекси на хищник.
Тя се обърна към него. Движението и вятърът развяха дрехата й и до слуха му достигна слабият звън на сребърните звънчета.
Хоук усети как го изпълва желание и още нещо, което заплашваше да унищожи и последните остатъци от увереността му. Затова той направи онова, което правеше винаги, когато се озовеше притиснат до стената.
Нападна.
— С какво те държи Дери? Ти по-скоро би ме убила, отколкото да ме погледнеш, но въпреки това ще се затвориш на яхтата с мен в продължение на цял месец, защото Дери е пожелал това. По дяволите, та той дори не те помоли, нали?
— Не. Надявам се Дери никога да не ме моли за нещо, което мога да му дам. Освен това не е необходимо да ме държи с нещо — каза спокойно Ейнджъл.
— Тогава защо го правиш? За пари ли?
Устните на Ейнджъл се извиха в хладна гримаса, която не можеше да бъде наречена усмивка.
— Не — каза тихо тя.
— Тогава какво?
— Нещо, което не си способен да разбереш.
Хоук сграбчи предмишницата на Ейнджъл.
Мекотата на плата и кожата й само го вбесиха още повече.
— Кажи ми какво е, по дяволите! — изръмжа той.
— Любов.
Настъпиха няколко секунди тишина.
— Любов — повтори Хоук.
Думата прозвуча като проклятие. Гласът му беше изпълнен с отвращение.
— Това е думата, която жените използват за секс — каза той, — а ти определено не си спала с Дери. Коя е лъжата, Ейнджъл, бебче — любовта или това, че не желаеш секс с Дери?
Ейнджъл го гледаше безмълвно.
— С какво те държи Дери? — попита Хоук. — Говори, дявол да те вземе! Искам да чуя лъжите ти!
За миг Ейнджъл го погледна, сякаш никога преди не го беше виждала.
— Някога обичал ли си някого? — попита го тихо тя. — Майка си? Баща си? Брат или сестра? Дете? Изобщо обичал ли си някого?
— Да не искаш да кажеш, че Дери ти е брат?
— Почти — отвърна Ейнджъл, като го гледаше в очите.
— И какво означава почти?
— Двайсет и четири часа.
Хоук се поколеба. Ейнджъл гореше толкова убедително, че му се прииска да разбере какъв беше смисълът на този отговор.
— Не разбирам — каза той след малко и пусна ръката й.
— Знам. Има много неща, които не разбираш за хората… и за мен.
— Не ме предизвиквай, Ейнджъл — каза Хоук и гневът изостри още повече чертите на лицето му — или ще отида да задам въпросите си на Дери и след това ще му кажа някои неща, които не би желал да знае.
Ейнджъл затвори очи. Знаеше, че Хоук щеше да разбие мечтите на Дери също толкова хладнокръвно, колкото бе разбил и нейните. Това не трябваше да се случва.
— На Дери му оставаха само двайсет и четири часа да ми стане девер — каза тя с безизразен глас.
Хоук присви очи.
— Грант — каза той. — Така се казваше, нали? Грант?
— Да.
— Какво се случи?
— Той умря.
— Кога?
Тонът му изискваше отговор. Ейнджъл бе знаела, че ще се стигне до това. Беше се подготвила за този момент, докато бе слизала към Плажа.
„Може би ако кажа на Хоук, той ще намери в себе си достатъчно човешко състрадание и няма да превърне живота ми в ад през следващите четири седмици. Може би ще установим примирие.“
Тази мисъл даде на Ейнджъл силите, които й бяха необходими да си поеме бавно дъх, да потърси цветовете на розата и да види как тя разтваря листа.
— Грант… — гласът й затихна и настъпи тишина. Тя рядко изричаше името на Грант на глас. Болката, която изпита, когато го чу, я изненада. Когато заговори отново, гласът й беше лишен от всякакви чувства.