Хоук се пребори с желанието си да я прегърне. Единственото нещо, което го възпря, бе знанието, че тя щеше да се бори с него като животно в капан.
Той не я обвиняваше. Беше я наранил силно, а нямаше никакъв опит в лекуването на рани. Нямаше какво да й даде, освен празнота и любопитство за крехкия, нестабилен, мощен комплекс от чувства, наречен любов.
Въпроси, трупани цял живот, очакваха отговор.
— Би ли легнала отново с мен заради Дери? — попита я Хоук.
Ейнджъл долови в тона му повече любопитство, отколкото желание.
— Ти не ме искаш, така че въпросът не стои на дневен ред.
— Какво те кара да мислиш, че не те искам?
Резкият звук, който издаде Ейнджъл, едва ли можеше да се нарече смях. Тя погледна Хоук с очи, твърди като кехлибар.
— Онова катастрофално преживяване на яхтата не ти достави повече удоволствие, отколкото на мен — каза тя. — Затова не трябва да се притесняваш. Няма да те спъна и да те поваля на пода. Повече никакви аматьорски изпълнения. Смятай го за обещание.
Ейнджъл наведе глава, за да погледне златния часовник на Хоук.
— Приливът започва след двайсет минути — каза тя с делови глас. — Какво избираш, Хоук? Ще ходим ли за риба, или ще режем стръв?
— О, аз предпочитам риболова. Винаги.
Хоук се наведе, докато долови топлината на Ейнджъл през мекия плат на дрехата й. Близо, много близо, но без да я докосва.
— Наистина ли си мислила, че ме обичаш, Ейнджъл?
Розата от рисувано стъкло в съзнанието на Ейнджъл избухна и се разби на хиляди късчета. Внезапно тя усети, че повече не може да издържи на присъствието на Хоук.
Ейнджъл се обърна и се затича към пътеката през скалите. Всяко движение караше сребърните звънчета да плачат на висок глас. Звуците се врязваха в Хоук, отваряха малки рани и му показваха какво означава да му пуснат кръв.
Хоук се втурна след Ейнджъл, уплашен, че тя може да се подхлъзне по тясната пътека и да падне, защото крилете й бяха откъснати и вече не можеше да лети.
Но дори когато я настигна и я задържа с ръка, тя не му обърна внимание и безмълвно отказа да отговори на въпроса му за любовта.
Хоук не повтори въпроса си. Вече беше научил, че истината беше също толкова болезнена за Ейнджъл колкото и за самия него.
Глава 17
— Дай на мен — каза Хоук.
Той вдигна тежкото рисувано стъкло от ръцете на Ейнджъл. Тя не възрази. И да бе възразила, нямаше да постигне нищо. Силата и бързината на Хоук превъзхождаха нейните.
Ейнджъл го наблюдаваше как хвърля един безразличен поглед по подаръка за госпожа Кери. В коридора беше полутъмно, въпреки че беше ден. Парчетата стъкло изглеждаха мрачни, почти като рисунка с обикновен молив върху хартия.
Тогава Хоук излезе на светлината, която обливаше стъпалата пред входа. Стъклото в ръцете му мигновено оживя в безмълвна експлозия на красота.
Той замръзна на мястото си и се втренчи в цветовете. Тишината се проточи една минута, след това още една и още една, но той сякаш не забелязваше това. Наклони стъклото първо на една страна, след това на друга, замаян от фантастичното богатство на цветове, което държеше в ръцете си.
Най-накрая Хоук се обърна и забеляза, че Ейнджъл го наблюдава.
— Затова обичам рисуваното стъкло — каза тя и погледна блестящите цветове в ръцете му. — То е като живота. Всичко зависи в каква светлина го гледаш.
Думите едва бяха излезли от устата й, когато тя осъзна, че можеха с пълна сила да бъдат приложени по отношение на Хоук. Затвори безшумно вратата зад себе си, като се надяваше, че той не бе забелязал.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че гледам твърде мрачно на живота? — попита Хоук.
Въпросът му показа на Ейнджъл, че той не само бе забелязал, но и бе разбрал подтекста.
„Трябваше да очаквам това. Хоук е най-интелигентният мъж, когото познавам.“
— Не — отвърна Ейнджъл. — Просто отбелязах едно наблюдение върху естеството на рисуваното стъкло и светлината.
Тя тръгна към колата си, без да поглежда повече към Хоук. През трите дни, които бяха изминали от разговора им на плажа, тя внимателно бе отбягвала всичко, което представляваше дори и най-малък намек за лична тема.
— Нищо лично, така ли? — подхвърли Хоук и повдигна вежди.
— Както кажеш — нищо лично.
Ейнджъл отвори багажника на колата си, измъкна едно старо одеяло и даде знак на Хоук да сложи стъклото върху одеялото.
— Колко струва това нещо? — попита Хоук.
Тя го наблюдаваше как носи тежкото парче стъкло с лекота, за която Ейнджъл му завиждаше. Мощно и мускулесто, тялото му се движеше с мъжка грация, която я изненадваше всеки път. Подобно на рисуваното стъкло, Хоук се променяше с всеки ъгъл и с всяка промяна на осветлението.