Хоук я погледна.
— Предполагам, че стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали — каза той.
— Това е къщата на госпожа Кери.
Хоук я окуражи с поглед.
— Преди известно време тя си счупи бедрото — обясни Ейнджъл. — Аз й нося продукти и я водя на лекар, докато се възстанови достатъчно, за да шофира сама.
Хоук присви вежди, опитвайки се да си спомни откъде му беше познато името.
— Госпожа Кери — измърмори той. — Чувал съм някъде това име.
— Конфитюри и мармалади — каза Ейнджъл, докато отваряше вратата.
Хоук излезе и отиде при нея до багажника.
— Като на това стъкло ли? — попита той, докато вдигаше увитото в одеяло стъкло.
— Като върху кроасани на закуска.
Хоук издаде одобрителен звук и облиза устни.
— Сега вече си спомних къде съм чувал името — каза той. — Днес ще купим ли още мармалад?
— Госпожа Кери ще насъска котката си срещу мен, ако дори се осмеля да спомена за това. Цял живот ям прекрасните й мармалади. Безплатно.
— Което ги прави още по-вкусни — каза Хоук.
Отново бе успял да я изненада. Ейнджъл не беше очаквала да я разбере.
— Да — съгласи се.
— Недей да ме гледаш толкова шокирано, Ейнджъл. Знам какво означават подаръците. Някога чаках с надежда всеки рожден ден, всяка Коледа. С времето се научих да не се надявам.
Ейнджъл затвори очи и се опита да не чувства болката на Хоук.
— След това учителката ми в трети клас ми даде малка близалка със зелена лентичка — продължи Хоук. — Запазих си я до сутринта на Коледа, когато знаех, че останалите деца отварят подаръците си.
Ейнджъл стисна юмруци в безпомощно съчувствие.
— След това тръгнах из полето, докато не останах съвсем сам — каза Хоук. — Все още усещам опаковката под пръстите си, долавям аромата на мента, виждам яркозелената лентичка и червено-белите ивици на близалката. Това беше най-сладкото, най-прекрасното нещо, което някога бях вкусвал. Носих лентичката в джоба си, докато от нея не останаха само няколко зелени конеца.
Хоук поклати глава, почти озадачен от спомена.
— Не съм се сещал за тази случка от доста дълго време — каза той.
Ейнджъл усети в очите й да напират сълзи, когато си спомни за коледите и рождените дни, през които я бяха отрупвали с подаръци, смях и обич. Преди четири години беше изгубила толкова много, но поне бе имала какво да губи.
Години на спомени, години на обич.
Хоук нямаше нищо, освен няколко редки мига, почти недоловимият дъх на мента и една износена до конец лентичка в джоба на едно малко момче.
Глава 18
Ейнджъл затвори багажника и последва Хоук до входната врата на къщата. Тя натисна бутона на звънеца и зачака, като знаеше, че щеше да мине известно време, докато госпожа Кери успее да стигне до вратата.
Хоук забеляза мълчанието й, напрегнатото изражение на Ейнджъл и малките ранички на местата, където беше прехапала долната си устна. Не знаеше какво я беше притеснило; знаеше само, че искаше да премахне всички белези с върха на езика си.
Това желание го изненада, както го бе изненадал и споменът от детството му преди малко. Той осъзна, че повече му се искаше да утеши, отколкото да съблазни Ейнджъл. Искаше да я види да се усмихва, защото я бе накарал да изпита удоволствие. Искаше да…
Госпожа Кери отвори вратата. Главата й едва стигаше до средата на гърдите на Хоук. Тя нагласи очилата си и погледна нагоре към мургавия, висок мъж, когото не бе очаквала да види пред входната си врата.
— Добро утро, госпожо Кери — каза Ейнджъл. Гласът й бе тих и леко разтреперан. — Запознайте се с Майлс Хоукинс. Хоук, това е госпожа Кери.
— Господин Хоукинс — каза възрастната жена и кимна.
— Наричайте ме Хоук. Всички в Канада ме наричат така.
Той хвърли поглед към Ейнджъл. След това премести одеялото с подаръка в другата си ръка, за да стисне хладната ръка на старицата.
— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо Кери.
Възрастната жена огледа мъжа пред себе си с проницателен поглед. След това кимна рязко веднъж.
— Не са много мъжете, на които такова име им подхожда. Вие сте един от малкото. Влизайте, Хоук — след това добави сухо: — И ти влез, Енджи. Направила съм чай.
Един голям котарак започна да се мотае из краката на старицата, докато тя ги водеше към кухнята. Най-накрая Ейнджъл не издържа, наведе се и вдигна котарака.
— Тигър — скастри го нежно тя, — нямаш капка мозък в главата си.
Тя потърка с брадичка котката и последва госпожа Кери в кухнята. Котаракът гледаше Ейнджъл с мъдрите си оранжеви очи, докосна носа си в нейния и се измъкна от ръцете й. Ейнджъл не се опита да го спре. Госпожа Кери вече бе седнала и нямаше опасност да се спъне в котарака си.