— Налей ми, ако обичаш — каза госпожа Кери. — Снощи сигурно съм спала върху ръцете си и тази сутрин нещо не ги чувствам.
Ейнджъл й хвърли бърз поглед.
— Обади ли се на доктор Маккей? Старицата се изсмя сухо.
— Аз съм на седемдесет и девет години, Енджи. Нормално е да не съм в най-добра форма, не мислиш ли?
— По-късно тази сутрин ще закарам Дери на преглед при доктор Маккей — каза Ейнджъл. — Ще те взема и…
— Глупости — прекъсна я госпожа Кери. — Налей чая, Енджи. Лекарят не може да му помогне повече, отколкото може чаша хубав чай. Седни, Хоук. Можеш да оставиш това, което носиш, на масата.
Ейнджъл наля чая и сложи на масата чиния с бисквити.
— За лекаря — започна твърдо тя. — Мисля, че…
— Спомням си как преди няколко години — прекъсна я също така твърдо госпожа Кери — Дери влетя тук като обезумял, защото те беше намерил да спиш на пода в ателието си. Изглежда, че си работила твърде много. Доктор Маккей отишъл у вас, прегледал те, а ти дори не си се събудила. Казал на Дери, че ти няма нищо и че имаш нужда само от един дълъг сън.
— Да, но…
Госпожа Кери остави чашата си с решително движение, което накара Ейнджъл да млъкне.
— Е, на мен ми няма нищо, което да не се излекува, ако можех отново да бъда млада — каза госпожа Кери.
Ейнджъл въздъхна и се отказа да настоява повече.
Телефонът иззвъня.
— Аз ще вдигна — каза Ейнджъл и тръгна бързо към дневната.
Госпожа Кери я последва бавно.
Ейнджъл вдигна слушалката, размени няколко думи с човека от другата страна на линията и даде слушалката на госпожа Кери. Когато се върна в кухнята, тя усети, че Хоук я гледа напрегнато.
— Често ли го правиш? — попита той, без да спира да я наблюдава.
— Да вдигам телефона ли? — попита Ейнджъл, докато сядаше.
— Да работиш до изтощение.
Ейнджъл сви рамене, сякаш това нямаше значение.
— Не — отвърна спокойно тя.
— Само когато си разстроена ли? — попита Хоук с тих глас, за да не бъде чут от госпожа Кери.
Ейнджъл отпи от чая си.
— Колко време мина? — попита я Хоук.
— От кое?
— Откакто за последен път си работила, докато престанеш да мислиш, да чувстваш, а тялото ти откаже да те слуша и пада на пода.
За миг Ейнджъл обмисли дали да не му отговори. След това осъзна, че нямаше значение. Хоук просто щеше да попита Дери.
Освен това тя искаше да каже на Хоук. Щеше да изпита някакво почти жестоко удоволствие от това да му покаже колко грешна беше в действителност преценката му за нея.
— За последен път ми се случи преди повече от три години — каза тя, като отпиваше от чая си. — През нощта, в която Карлсън най-накрая успя да ме убеди, че мъжът, когото обичах, беше мъртъв, а аз бях останала жива и не можех да направя абсолютно нищо, за да променя това, освен да пропълзя в гроба и да умра с него.
— Но ти не си го направила.
— Карлсън не ми позволи.
Погледът й стана по-мрачен, когато си спомни жестокостта на Карлсън. Жестокостта му обаче бе имала за цел да я накара да приеме, че е все още жива, а Грант не е.
Карлсън също си беше платил за това, дори повече отколкото Ейнджъл бе предполагала по онова време. Тя не му бе простила цяла година, не бе говорила с него, бе отказвала дори да погледне писмата, които той й бе пращал. Тогава Ейнджъл не бе знаела, че Карлсън я обича, както един мъж обича жена.
Когато бе разбрала, бе твърде късно. Карлсън щеше да остане завинаги свързан с живота и смъртта на Грант. Ейнджъл не можеше да има интимна връзка с Карлсън повече отколкото с Дери.
— Карлсън те е обичал — каза Хоук.
— Да. Още преди да се бях запознала с Грант. Само че аз никога не съм го обичала по същия начин.
— Защото е индианец ли?
Ейнджъл се усмихна тъжно.
— Защото не беше Грант.
— А след смъртта на Грант? — настоя Хоук.
Ейнджъл отметна косата от очите си с уморен жест.
— Карлсън все още не беше Грант — каза тя. — Това не можех да му простя. Не можех да простя на Дери. Не можех да простя на който и да било мъж.
Ейнджъл усети, че Хоук щеше да й зададе нов въпрос. Внезапно тя осъзна, че въпреки че се беше надявала да нарани Хоук с думите, те нараняваха нея повече от него. Спомени, които не си бе позволявала в продължение на години, сега й идваха като наказание.
— Достатъчно, Хоук — каза тя с тих глас. — Или може би ти доставя удоволствие да ме измъчваш с миналото?
Той затвори очи, за да не гледа объркването и гнева, изписани на лицето й.
— Не — отвърна той много тихо.
— Тогава защо го правиш?
— Защото трябва да знам за теб — той отвори очи. Погледът му беше ясен, спокоен и дълбок като нощта. — Трябва.