Хоук забеляза, че тя потръпна и отстъпи рефлексивно назад, въпреки че протегна ръка към него.
— Хоук? — прошепна.
Той й обърна гръб и измъкна капана с бързи, мощни движения.
— Всичко е наред, Ейнджъл — каза тихо. — Просто се бях замислил.
— За какво? — попита тя и побърза да добави: — Съжалявам, това не е моя работа.
— Мислех за жени и лъжи — каза Хоук. — За истина и ангели.
Ейнджъл се опита да не зададе въпроса, но това се оказа невъзможно. Трябваше да разбере какво беше накарало Хоук да обърне гръб на емоциите и на любовта.
— Дължи се на нещо повече от това, че майка ти те е изоставила, нали? — попита тя.
— Кое?
— Омразата ти към жените.
Хоук измъкна капана. Мрежата беше празна. Той отново спусна капана.
— Не мразя всички жени — каза най-накрая. — Вече не.
— Не е толкова лесно, нали?
— Кое?
— Да не ме мразиш.
Хоук осъзна истината, която бе изрекла Ейнджъл, и се вцепени. „Тя е права.“
Това, че не мразеше Ейнджъл, беше противно на всички рефлекси, които Хоук беше изградил през целия си живот, който бе посветил на оцеляването в един суров свят.
На него обаче му беше невъзможно да мрази Ейнджъл. Тя притежаваше болезнената чистота на своите творения от рисувано стъкло — всички цветове на живота, слети в една жена с измъчен поглед и устни, които все още се усмихваха.
— Ужасяващо лесно е да не те мразя — каза той, като наблюдаваше Ейнджъл с поглед, който я поглъщаше нежно и изцяло.
Ейнджъл затаи дъх, когато започна да разбира. „Ужасяващо. Да, точно така се чувства човек, когато всичко, в което е вярвал се срути в един жесток миг.“
Това се бе случило с Ейнджъл два пъти. Веднъж с Хоук, когато беше научила, че не трябва да има вяра на собствените си преценки. И веднъж при катастрофата, когато се беше научила да няма вяра на самия живот.
За Ейнджъл се беше оказало много трудно да изпълзи изпод руините на собствения си свят, да се научи да ходи отново в един нов свят, който никога нямаше да й предложи същата сигурност като стария.
Любовта й бе давала сили. Любовта на Дери. Любовта на Карлсън. И най-накрая тя бе позволила на своите спомени за Грант да се върнат и да излекуват голяма част от съжалението и цялата горчивина.
„Колко по-зле ли е за Хоук да стои самотен сред руините на всичко, в което е вярвал — помисли си болезнено Ейнджъл. — Хоук, който никога не е познал любовта.“
Звукът от изтеглянето на капана стресна Ейнджъл. Тя видя тъмната, ъгловата сянка, която се бе вкопчила в мрежата, и бързо скочи на крака, привлечена в света, който сама беше избрала и който обичаше. Надигна се на пръсти и надникна над ръката на Хоук.
— Този си струва да се задържи — зарадва се Ейнджъл. — Погледни го само какъв е красавец!
Хоук повдигна вежди при ентусиазма на Ейнджъл. Омарът беше застанал на дъното на капана и размахваше дебелите си щипци.
— На мен ми изглежда адски ядосан — каза Хоук.
— Колкото по-дебела е черупката, толкова по-вкусно е месото.
— Аз не си спомням точно така тази народна поговорка.
— Нов свят, нова поговорка — отвърна кратко Ейнджъл.
Тя разтърси силно капана. След това с бързо движение сграбчи объркания омар и го понесе към кофата.
Хоук нави жълтото въже, взе капана и последва Ейнджъл, като на всяка крачка се питаше как нещо толкова меко и копринено като Ейнджъл бе оцеляло в един свят, в който владееха зъби и нокти.
След това той си спомни колко сръчно тя бе уловила омара и ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.
Може би по-подходящият въпрос беше как зъбите и ноктите можеха да оцелеят в присъствието на един ангел.
Глава 21
Хоук се върна от яхтата на сушата. Ейнджъл го чакаше легнала по корем на едно старо одеяло. Беше подпряла брадичка на дланите си и наблюдаваше огромните пчели, които прелитаха от цвят на цвят между дивите цветя.
— Съжаляваш ли цветята? — попита я Хоук.
— Какво? — измърмори Ейнджъл. — Защо трябва да ги съжалявам?
— Пчелата се мести от цвят на цвят, пие сока на цветята и отлита без дори да погледне назад.
— Това е гледната точка на пчелата — Ейнджъл изви устни в лека, тайна усмивка.
Хоук забеляза усмивката й, докато Ейнджъл се обръщаше грациозно и сядаше, за да вземе кутията безалкохолно. Хоук отвори сръчно кутията и й я подаде.
— Че има ли друга гледна точка? — попита я, докато отваряше бирата си.
— На цветето.
— И каква е тя? — попита Хоук, като се наслаждаваше на женствената усмивка на Ейнджъл.
— Цветето сменя пчела след пчела.
Ъгълчетата на устата на Хоук се раздвижиха под мустаците. Блеснаха бели зъби и се чу тихият, плътен звук на мъжки смях.