Ейнджъл наблюдаваше смаяно промяната, която беше настъпила у Хоук. Твърдите линии на лицето му се смекчиха и сега той изглеждаше по-млад, по-открит. Преди беше смятала красотата му за сурова; сега, когато се беше разсмял, й се струваше по-красив от езически бог.
Тогава Хоук се обърна и се усмихна на Ейнджъл. Тя се почувства, сякаш й бяха дали слънцето след години, прекарани в мрак. Синьо-зелените й очи поглъщаха жадно всеки миг.
— Пчела след пчела — каза той и поклати глава, без да престава да се усмихва. — Ейнджъл, ти си… специална.
— Ти също. А когато се усмихваш — добави тя дрезгаво, — си направо невероятен.
Изненадата промени отново лицето на Хоук. Очите, които бяха заблестели от смеха, заблестяха, когато осъзна, че както винаги Ейнджъл бе казала истината. Независимо колко внимателно се взираше в очите й, виждаше в тях само радост. Сенките на страха и безпокойството липсваха.
— Трябва да се усмихвам по-често — каза тихо Хоук.
— Да — съгласи се Ейнджъл и го погледна в очите. — Това ще бъде… специално.
Ръката на Хоук се плъзна бавно към ръката на Ейнджъл. Върховете на пръстите му проследиха извивката на едната й вежда, правата линия над носа й и вдлъбнатината под едната висока скула. Искаше му се да наведе глава и да я вкуси много нежно, да почувства топлината на кожата й под устните си.
Вместо това Хоук продължаваше да се усмихва на Ейнджъл и усещаше как нейната усмивка прониква в него и превръща всичко, до което се докоснеше в ярки цветове. Той отдръпна бавно ръката си, преди удоволствието в погледа й да бе засенчено отново от страха.
— Какво друго трябва да направим, за да си осигурим вечерята? — попита Хоук.
Въпреки че се беше обърнал с гръб и събираше остатъците от импровизирания пикник, Ейнджъл долови дрезгавата нотка в гласа му. Внезапно тя осъзна, че бе стояла напълно неподвижно, докато пръстите му бяха запаметявали лицето й.
По тялото й премина тръпка, когато си спомни какво означаваше да стигне до интимност с Хоук. Отначало нежно, а след това болезнено преживяване.
— Р-риба — каза Ейнджъл. След това се изкашля и опита отново. — Риба.
Хоук погледна към входа на залива. Вятърът все още не беше утихнал и вълните бяха твърди силни.
— Може би трябва да се задоволим с мидите и омарите — каза той с изпълнен със съмнение глас.
— В залива — побърза да обясни Ейнджъл — има треска.
— Сьомга?
Ейнджъл въздъхна.
— Съмнявам се, но е възможно.
„Дори да получиш усмивка от ястреб.“
Двамата събраха всичко. Този път Ейнджъл мина през водата. Денят беше топъл и водата в плиткото не беше толкова студена. Когато стигна до яхтата, водата стигаше едва до извивката на бедрата й.
— Сега идва трудното — каза Ейнджъл, докато местеше кофата в другата си ръка.
Хоук мълчаливо хвърли всичко, което носеше, на палубата. След това се хвана за перилата и се изтегли с ръце на борда с едно мощно движение.
Ейнджъл зяпаше, сякаш не вярваше на очите си. Хоук се наведе и взе кофата от ръцете й.
— Кое е трудното? Почистването на омарите ли?
След няколко секунди Ейнджъл осъзна, че Хоук не се шегуваше. Той наистина не знаеше какво бе имала предвид тя. Ейнджъл хвърли един поглед към небето и се запита защо животът разпределяше толкова нечестно физическите дарби.
— Качването в проклетата лодка — каза с отвращение Ейнджъл. — Това е трудното, поне за нас, обикновените смъртни.
Хоук изглеждаше изненадан, но след малко я разбра. Мустаците му затрепериха, докато се опитваше да не се разсмее. Като държеше главата си наведена и без да бърза, той постави кофата така, че да не бъде преобърната от някое невнимателно движение.
Ейнджъл се усмихна въпреки неудобството от ограниченията на собственото си тяло.
— Давай — каза тя. — Смей се. Ще ти го върна.
Тихият мъжки смях накара тръпки да полазят по тялото й. Хоук вдигна глава и се наведе към нея през перилата.
Тя забеляза, че два от зъбите му бяха леко изкривени, а по горната извивка на устната му се виждаше някакъв белег. Несъвършенствата на усмивката му само я правеха по-красива за Ейнджъл, както несъвършенствата, които правеха стъклото, с което работеше, уникално.
След това усмивката изчезна и останаха само вперените в нея кафяви очи.
— Нека да ти помогна — предложи Хоук.
— Ще ми дадеш на заем крилата си, така ли? — отвърна сухо Ейнджъл.
— В известен смисъл.
Хоук я улови под мишниците и я вдигна, извърна се и я спусна на палубата, без да удари глезените й в перилата. Намръщването, което тя се опита да прикрие, не му убягна и той я пусна много нежно.