Дери се усмихна и я прегърна.
— Добре съм — увери я. — Или поне ще се оправя, когато кътниците ми спрат да плуват.
Ейнджъл се усмихна въпреки тревогата, която изпитваше.
— Толкова зле ли е?
— Дори повече.
Тя се огледа за патериците му. Забеляза ги, взе ги, сложи ръка около кръста му и му помогна да седне.
— Хайде, вол такъв — изпъшка Ейнджъл. — Използвай тези мускули за нещо по-полезно от това да правиш впечатление на хубавите туристки.
Хоук осъзна със закъснение, че Ейнджъл се опитваше да изправи Дери. До едрото му тяло тя изглеждаше малка и крехка.
Хоук се приближи и пое тежестта на Дери от раменете на Ейнджъл.
— Какво мислиш, че правиш, по дяволите? — попита Хоук.
— Помагам на Дери да отиде до тоалетната — отвърна тя.
Ейнджъл се изненада от грубия тон на Хоук, както и от силата му. Той буквално бе вдигнал Дери от шезлонга.
— Благодаря — добави тя и се усмихна на Хоук.
— Ставането е най-трудно. Останалото е просто неудобно.
Ейнджъл сложи патериците на Дери до него.
— Готов ли си? — попита го тя.
— Готов съм от часове — отвърна сконфузено той. — Просто нямах желание да се опитвам да стана.
— Трябваше да ме повикаш по-рано.
— О, по дяволите, Енджи. Мога сам да се грижа за себе си. Освен това не исках да прекъсвам откриването на изложбата ти.
Дери погледна първо Хоук, след това Енджи.
— Все още ми се струва, че не трябваше да го правя — каза той. — Знам какво означава изложбата за теб.
— Ще има и други изложби — каза тя и пъхна патериците под мишниците му. — Ти обаче си само един.
Хоук я наблюдаваше с мрачно възхищение.
„Истинска професионалистка. Показва всички малки жестове на загриженост, тревожни погледи, решителни усмивки, думи. Безпогрешно играе влюбена.“
Хоук сигурно също щеше да повярва на представлението, ако Ейнджъл не се беше отпуснала още при първото му докосване в задимения бар. Тя не обичаше Дери, нито когото и да било другиго.
Очевидно беше обаче, че се преструваше много умело.
Е, Хоук също имаше опит в това.
Преструвките бяха неразделна част от преследването, от лова. Хоук можеше да се представя за такъв, за какъвто го смяташе плячката му, докато това вече престанеше да има значение.
Дери тръгна напред и Ейнджъл тръгна заедно с него, като не смееше да го докосне, защото знаеше, че той има нужда да се увери, че е добре.
Отначало Дери вървеше малко несигурно, но след това започна да придобива повече увереност.
— Не си ги използвал твърде често, нали?
Дери поклати глава, без да каже нищо. Той знаеше, че болката, която извираше на вълни от глезена му, щеше да промени гласа му и така Енджи щеше да разбере колко много го болеше.
— Къде са болкоуспокояващите? — попита го Ейнджъл.
Дери си пое дълбоко дъх.
— Ти отказа да ги вземаш преди три години!
— Отначало ги вземах. Твърде често и в твърде големи количества. Но твоят случай е различен. Поне опитай. Моля те. Аз ще бъда до теб. Ако ти се доспи и забравиш кой ден сме, аз ще бъда до теб.
Ейнджъл го погледна с големите си, разтревожени очи. Понечи да възрази, но не каза нищо и се отпусна на патериците, неспособен да спори с мрачните спомени в погледа й.
— Откъде знаеше, че ме е страх? — попита той.
— Преживяла съм го.
Ейнджъл се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Дери затвори очи и се усмихна.
— Радвам се, че отново си у дома — каза тихо той. — Хапчетата са в кухнята.
— Имаш ли нужда от помощ в тоалетната? — попита тя, докато се обръщаше, за да отиде за болкоуспокояващите.
— Ако закъсам, ще те повикам — отвърна той и се ухили. — Почти като едно време, нали?
Ейнджъл се разсмя тъжно и поклати глава.
— Ама че завръщане!
Дери се усмихна и тръгна към тоалетната.
— Внимавай с отлепената плочка в коридора — извика след него Ейнджъл.
— Знам, знам. Живял съм тук повече от теб.
Ейнджъл отиде в кухнята, взе една чаша и я напълни с вода. Когато се обърна, Хоук стоеше зад нея.
— С Дери ли живееш? — попита я той.
— Само през лятото.
Тя остави чашата и отвори шишенцето с хапчетата.
— През останалата част от годината живея в Сиатъл — добави тя. — Идвам тук, когато имам възможност. Никога не пропускам Коледа.
Тя застина на мястото си, когато си спомни първата Коледа, която бе прекарала без родителите си. Без Грант. Коледа беше най-неподходящото време за спомени, съжаление и ярост.
Двамата с Дери прекарваха заедно коледните празници, като всеки от тях знаеше, че другият би разбрал, ако вместо да се усмихва, се разплачеше.
Ейнджъл обаче не искаше да мисли за това точно сега. Сълзите не можеха да върнат мъртвите.