Казваше си, че няма страшно. Щеше да се измъкне оттук веднага. Може би щеше да се отбие в „Блис“ за масаж или да отскочи до „Бергдорф“ да оправи веждите си. Каквото и да е, само да е далеч от него. Бързо прибра документите си в куфарчето и се обърна към вратата. Майкъл стоеше на прага и препречваше изхода.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита тя. Направо се гордееше с тази реплика. Звучеше делово и безлично приятелски. Защо да му показва колко силно я е развълнувал?
— Да, можеш.
— Добре. Само секунда, веднага ще включа компютъра.
— Нямах това предвид. — Усмихна й се самоуверено. — Какво ще правиш тази вечер?
— Ами аз… аз…
Даяна заекна и се наруга мислено. Защо не можеше да измисли нещо? Умът й бе блокирал.
— Искаш ли да вечеряме? Знам страхотен ресторант на улица „Блийкър“ — предложи той.
Тя се изчерви.
— Виж, Майкъл. Мисля, че трябва да знаеш, че обикновено не правя такива неща. — В мига, в който го изрече, се почувства още по-неловко. „Обикновено не правя такива неща.“ „Не съм такова момиче.“ Колко ли жени го бяха казвали, след като са стенели до премала в обятията му?
Той повдигна вежди.
— Обикновено не вечеряш? А би трябвало. Напоследък изглеждаш прекалено слаба.
— Знаеш какво имам предвид. Мисля, че трябва да установим някои правила.
— Да, сигурен съм, че така искаш. — Намигна й. Намигна й! — Добре, ще го направим на вечеря.
— Не мога. — „Бъди твърда!“, каза си Даяна. — Трябва да се прибера и да си взема душ, да се преоблека. Цялата лепна.
— Ммм, знам — съгласи се Майкъл, докато галеше с очи кожата й. — Значи ще мина да те взема в осем.
Даяна се изчерви до уши.
— Не знам… мисля…
— Мислиш прекалено много — отсече той и излезе.
Двадесет и девета глава
— Майкъл, имам предложение — каза Даяна.
Отметна дългата си тъмна коса над раменете и го погледна над ръба на фината порцеланова чашка с английски чай. Откакто започнаха да излизат заедно, тя се почувства достатъчно уверена в себе си, за да се върне към естествения си цвят. Отначало изпита шок, седнала сред позлатения декор на „Орибе“, докато гледаше как яркото платиненорусо на косата й се смекчава и минава през червено към наситено кестеняво.
— Сигурно мразите този цвят, нали? — попита смаяната стилистка.
— Не. — Даяна не можеше да откъсне очи от отражението си. — Цветът е естествен и подхожда на кожата ми. Така изглеждам с пет години по-млада.
— Е, щом така ви харесва.
Жената изпъхтя. Според нея всички трябваше да са руси. Но госпожа Фокстън бе отказала съветите й. Нима не четеше клюкарските рубрики? Кончита не бе сред най-тактичните хора, но дори и тя не посмя да изтъкне, че Фелисити Метсън, новата дама в живота на Ърнест Фокстън, е съвсем типична за нюйоркските представи за красота: по-млада, по-руса и по-слаба от Даяна. Може би тя е депресирана, след като разводът бе обявен окончателно и Фелисити размахваше шесткаратовия си годежен пръстен пред всяка камера, която й попаднеше пред погледа.
Но това не би обяснило факта, че винаги когато клиентката й идваше за процедура, тя сякаш блестеше вътрешно, кожата й бе свежа, а очите грееха. Каквито и разкрасителни процедури да използваше Даяна, сигурно бяха много скъпи, мислеше си Кончита, размишлявайки над размера на издръжката й.
Ако Кончита можеше да види тайната за разкрасяването на Даяна, седнал насреща й в претъпканото бистро, щеше да остане изумена.
Майкъл Сисеро отпиваше от кафето си и изпиваше с очи Даяна. Макар да бе с него всяка нощ и да посягаше към нея всяка сутрин, все не можеше да й се насити. Все едно се опитваше да улови сапунен мехур в клетка; той вдигаше летвата на очакванията си, а тя я прехвърляше с лекота.
Сега закусваха заедно близо до апартамента му. Беше с черен костюм, ушит специално за него в „Джийвс и Хоукс“, в Англия. След като игрите на „Империал“ започнаха да се продават добре, вече можеше да си го позволи. Сисеро мразеше лукса като самоцел, но обичаше да изглежда като професионалист. Мисли като сицилианец, обличай се като англичанин. Ризите, обувките и костюмите му бяха безукорни. Дискретни златни копчета за ръкавели проблясваха под лъчите на утринното слънце.