Телефонът й звънна. Беше портиерът. Колата я чакаше.
— Слизам веднага — каза тя.
Взе малкото си портмоне „Гучи“ и тръгна към асансьора. Колко жалко, че Клеър не може да я придружи тази вечер, но годеникът й я заведе на романтичен уикенд в къщата си в провинцията. Все едно, докато Елспет е зад гърба й, Даяна се чувстваше достатъчно уверена в себе си, за да се движи спокойно в обществото. Ню Йорк обожаваше преуспелите хора, мислеше си тя, докато оглеждаше своето копринено и благоуханно отражение в стъклените врати на асансьора. Нямаше никаква причина да не им покаже точно каквото искаха да видят.
Даяна пристигна в хотел „Виктрикс“ в девет без четвърт. Шофьорът задържа вратата, докато излезе от колата, и тя се появи под блясъка на светкавиците от фотоапаратите на папараците. Не беше прочута звезда, но се превърна в известна личност като Ерин Лодър или Мари-Шантал от Гърция. Усмихна им се, махна за поздрав и влезе. Вероятно щяха да отбележат факта, че е дошла сама, и сигурно щяха да го оценят високо. Човек трябва да има голямо самочувствие, за да обикаля из града без ескорт.
„Аз съм млада, свободна и неангажирана, каза си Даяна. Защо да не се радвам на живота си?“
Днес бе едно от значимите събития в светския календар. Благотворителна вечер за набиране на средства за кандидата за кмет от Републиканската партия. Даяна не бе гласоподавател, но това не е от значение; половината гости бяха регистрирани поддръжници на демократите. Важното бе, че тук са събрани знаменитости и важни клечки, телевизионният и медиен елит на Ню Йорк. Доналд Тръмп щеше да долети от Атлантик Сити; Сай Нюхаус, Тина Браун, Бари Дилър — „обичайните заподозрени“, също се очакваше да дойдат. Нашумели млади кинозвезди се движеха сред звукозаписни магнати и гладуващи художници, които бяха получили пропуските си на стойност хиляда долара за място, благодарение на покровителите си от средите на собственици на недвижими имоти или инвестиционни банкери. Дизайнери и босове от мафията, които напоследък предпочитаха Уолстрийт пред рибния пазар, пластични хирурзи и принцове от малки монархически родове — всички те щяха да се съберат под един покрив тази вечер, а после отново — за благотворителната вечер за набиране на средства за кандидата на Демократическата партия само след два месеца.
Даяна щеше да седи точно до Елспет. Здрависваше се с познатите си и им се усмихваше — както впрочем и на непознатите, тъй като не е излишно човек да е вежлив — докато си проправяше път из залата и търсеше своята маса. „Виктрикс“ бе най-скъпият и изискан хотел в града. В сравнение с него „Плаза“ приличаше на студентско общежитие в някой от по-лошите му дни. Партитата тук обикновено бяха подчинени на някаква водеща тема; днес това бе, най-общо казано, републиканската идея. По стените висяха кристални вази, в които грееха ярко факли в червено, синьо и бяло, а огромни цветни колони, високи близо пет метра, бяха обвити с рози, макове, зюмбюли и бели лилиуми, както и всякакви други цветя, които можеха да допринесат за основната тема на партито. Даяна се почувства замаяна. Бе свикнала донякъде с американския стремеж към изобилие и показност, но… да не би онова в центъра на залата да е истински, невероятно рядък, съвсем бял тайландски слон, с дресьор върху гърба, облечен в златна дреха? Тя примигна невярващо. Истина е. Направо не знаеше накъде да погледне — към украсата на залата или към гостите. Звездите с чаши в ръце бяха осветени от полилеи във формата на звезди и стъклени топки, окачени на едва забележими кабели, и човек имаше усещането, че се движи в огромна купа с шампанско. Някакъв сервитьор в тъмносин костюм — сред колегите му имаше такива в червени и бели дрехи — се поклони леко пред нея и се поинтересува дали дамата предпочита „Кристал“, отлежало „Крут“ или може би „Вьов Клико розе“.
Леко зашеметена от всичко наоколо, Даяна прие чаша розе. Харесваше „Вьов Клико“, а и в крайна сметка така шампанското щеше да е в тон с роклята й. Започна да съжалява, че е подбрала толкова семпъл тоалет. Наоколо имаше дами в бални рокли. След сдържаността и строгостта на деветдесетте показният блясък отново се завръщаше. Но вече бе прекалено късно. Бавно отпи от чашата си и усети как пенливото вино щипе езика й. На много места в залата имаше красиво изписано с калиграфски почерк разпределение на масите. Намери едно от тях и се опита да издири името си сред стотиците пред очите й под червената светлина на близката лампа. Не можеше да види и името на Елспет, но двете трябваше да седят една до друга…