— Някакви проблеми?
Даяна се обърна. Гласът, идващ точно зад гърба й, бе топъл и загрижен, нещо необичайно за подобно парти, където гостите цяла вечер си разменят въздушни целувки, а после се прибират у дома и се оплакват от всички. Освен това принадлежеше на мъж. На висок мъж със светлокестенява коса, макар да й бе трудно да определи цвета под тази светлина. Имаше ясни черти, искрящи очи, бели зъби и нещо, което й направи силно впечатление — прекрасен вечерен костюм с бяла папийонка. Много от мъжете бяха пренебрегнали написаното на поканите и се появиха със смокинги. Не и този.
— Леко съм объркана — призна тя. — Зрението ми е добро, но тази лампа…
— Моля, позволете ми. — Протегна й силната си ръка. — Казвам се Брад Бейли.
— Аз съм Даяна Верити — представи се тя. Беше самоуверен и това й хареса. Усмивката му бе открита и се държеше свободно. И беше поне с десет сантиметра по-висок от Майкъл.
— Знам. — Брад й се усмихна широко. — Виждал съм снимката ви. А акцентът ви е очарователен.
— Благодаря.
— Надявам се, че нямате нищо против, задето си позволих дързостта да ви се представя сам. Спомням си за онази шега в „Десет малки индианци“, гледали ли сте този филм някога?
Даяна поклати глава, вместо да отрече гласно, и диамантените й обеци проблеснаха на светлината на лампата. Беше лесно да хареса този мъж.
— Трябва да го гледате, много е забавен. Както и да е, там един ирландец разказва как чул, че двама англичани попаднали на безлюден остров в океана и пет години не си казали и дума, защото нямало кой да ги представи един на друг.
Даяна се засмя.
Каква хладна красавица, мислеше си Бейли, с тяло, което може да накара и мъртвец да скочи от гроба. Хареса му роклята й, свободно падащата кестенява коса, деликатното ухание на цветя около нея. А как само говореше. Тези англичанки просто излъчват самоувереност. Например принцеса Даяна. Тази жена имаше огромен нос, но се държеше толкова уверено и с такава изисканост, че бе смятана за най-красивата жена на планетата. Това момиче пред него бе от същото тесто. Брад за миг си я представи в бял спортен екип за тенис, докато отпива студена лимонада на корта в неговия кънтри клуб.
— Опасявам се, че може и да изглеждаме малко сковани, но пък, от друга страна, имаме „Бийтълс“ и „Стоунс“. Така че сам си правете изводите.
— С удоволствие — усмихна й се Брад. — Но мисля, че за това ще ми е нужно малко време. Да речем, на вечеря?
— Може би. — Даяна се изненада от отговора си. — Но най-напред трябва да намеря мястото си на тази вечеря.
— Извинете ме за минутка — каза той, поклони й се леко и изчезна.
Даяна повдигна вежди. Беше я заприказвал, а след това изчезна? Така да бъде. След Ърни не бе в настроение да играе подобни игрички. Кипяща вътрешно, тя се наведе по-близо до разпределението на масите и откри името си. Маса осемдесет и девета. Сега трябваше само да погледне разположението им и да потърси осемдесет и девета маса, където и да се намираше. В залата имаше достатъчно маси, че да запълнят огромен склад на „Икеа“, само че точно този модел нямаше да се продават във веригата. Масивният махагон със златни орнаменти не бе в техния стил. Огледа се наоколо, без да обръща внимание на флейтистите и момичетата в дълги бели роби, които свиреха на арфи и тъкмо минаваха край нея. Осемдесет и девета… но Елспет я нямаше. Сигурно е болна. Даяна се намръщи леко. Трябваше сама да поддържа разговора с останалите на масата, а…
— Ето ме отново. — Брад Бейли я потупа по ръката.
— Да — с равен глас се съгласи Даяна.
Той се възхити на държанието й. Господи, какво хладнокръвие. Една американка вече щеше да му се нахвърли или да примигне срамежливо при мисълта за богатството му, като се престори, че не е засегната.
— Моля да ме извините, че ви изоставих — каза той. — Налагаше се да говоря с Фред Лейтън, който координира партито. Обещах му допълнително голямо дарение, ако леко промени разпределението на местата. — Наведе се напред и зачеркна името й на осемдесет и девета. — Сега сте на трета маса. С мен.
Деликатно оформените й вежди се повдигнаха учудено.