— Какво ме интересува какво са направили? Всички сте банда некадърници! — Ърни се разбесня. — Ако няма продажби, вината е ваша. Не искам да чувам „не може“! Няма такава дума. Тази стратегия работеше отлично в Англия и ще свърши идеална работа и тук. Шест бестселъра, по дяволите! Постарайте се да продължат да се продават.
— Но… — започна Дейвиц и Ърни се принуди да го прекъсне.
— Но какво? Не искам да чувам никакво „но“. Ясно ли е? Просто се махайте! Върнете се с точните цифри.
Всички станаха и побързаха да се измъкнат от заседателната зала. Ърни изгледа отдалечаващите се гърбове, отбелязвайки с мрачно задоволство, че никой не е толкова глупав, че да хвърли поглед назад. Питър Дейвиц излезе последен. Затвори тихо вратата след себе си.
„Това ще ги научи“, каза си мислено Ърни. Няма да търпи подобни глупости. Той е шефът.
Майкъл въздъхна, натисна бутона за задържане и се прехвърли на друга линия. Болеше го вратът, заради телефона, който бе залепен за ухото му цял ден. Обажданията от адвокатите, дистрибуторите и инвестиционните банкери не спряха, но резултатите бяха едни и същи. Едно първоначално предлагане на акции на борсата в този момент ще е лудост. Трябвало да следят как се продава „Едюкейшън Стейшън“. И все в този дух…
Вече бе обсъдил всичко с Даяна. И тя бе почти толкова ядосана, колкото и той. Хрумна му, че е минал почти цял ден, без да се сети за онзи Брад Бейли, с когото излизаше тя. Постара се да се свърже с всички служители. Той свика общо събрание за следващия ден. Майкъл въздъхна отново. Някои хора щяха да си тръгнат сами, а други щеше да се наложи да уволни. И то съвсем скоро след като ги е назначил. „Голдмън Сакс“ съвсем не вземаха евтино, а сега трябваше да измисли начин да им плати без капитала от излизането на борсата.
Мразеше Ърни Фокстън.
Тина Еймис, рецепционистката, влезе в стаята с чаша кафе и кифличка. Ухаеше много вкусно, сякаш току-що е извадена от фурната. Безмълвно я сложи на бюрото пред него. Майкъл разговаряше с дистрибуторите и се пресегна да докосне кифличката. Да, наистина е топла.
„Благодаря“, изговори само с устни той.
Тина му се усмихна бавно и широко. „Няма защо“, отвърна по същия начин и тя.
Той приключи разговора си и веднага се върна към предишната линия, като бегло отбеляза, че Тина продължава да се мотае наоколо. Майкъл неволно я огледа. Беше млада, може би на двадесет и две или и три. Имаше дълга руса коса и големи виолетово-сини очи, както и малки, стегнати гърди и стройни крака, с пола точно до коленете. Тина беше типична американска красавица. Откъде ли е? Вероятно от Бронкс или Уилиамсбридж. Очите на Майкъл се плъзнаха по полата й. Бе прилепнала почти като втора кожа по слабата й фигура. Не забеляза никакви следи от бельо. Реши, че сигурно носи тип прашка. Симпатично момиче, определено.
Затвори телефона.
— Искаш ли нещо, Тина? Беше много натоварен ден.
— О, да. — Тя кършеше притеснено ръце. Майкъл се усмихна, да я успокои малко. — Съжалявам, че ви притеснявам, господин Сисеро.
— Няма нищо. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Всъщност става дума за нещо по-лично. — Тина се изчерви силно. — Надявам се, че няма да ме помислите за прекалено нахална, но искам да ви поканя на среща. На вечеря, утре.
— Какво? — Майкъл едва потисна смеха си. Тя е толкова искрена. Бе свикнал момичетата да му се нахвърлят, но…
— Присмивате ми се. — Изглеждаше съкрушена. — Много съжалявам. Знаех си, че идеята не е добра.
— Не. Не ти се присмивам — побърза да каже той. Беше хубава, а и защо да си седи у дома и да страда за Даяна?
— Ще обмислите ли предложението ми? — засия Тина.
— Ще направя много повече. — Майкъл си представи дългите й крака, увити около кръста му. — Ще мина да те взема в осем.
Тридесет и пета глава
— Наистина много съжалявам.
Тоби Робъртс погледна Майкъл и Даяна и пристъпи неловко от крак на крак като хлапе, хванато, че пуши, от директора на училището.
— Много ми се искаше да остана. Тук наистина ми харесва. Страхотна атмосфера. Но тези хора ми предложиха…
Даяна погледна за миг към Майкъл. Тоби бе последният от най-талантливите им творци, който ги напускаше заради „Едюкейшън Стейшън“. Излизането на борсата се бе провалило, наложи се да преместят компанията от къщата на Западна четвърта улица в далеч по-малък и съвсем обикновен офис, на ъгъла на Осмо Авеню и Тридесета улица, и нямаше как да се съревновават с онова, което можеше да предложи Фокстън. Коли, платени почивки и огромни заплати изкушаваха най-добрите програмисти на „Империал“.