Тридесет и осма глава
Фелисити огледа гостите си около масата и се усмихна сковано. Махна деликатно на Морт и Нати Цукерман, кимна с глава, така че да блеснат обеците й, и приглади късата си черна рокля „Гучи“. Вечерята минаваше съвсем успешно по всеобщо мнение. Тук беше Лола Гивънс, най-новата чернокожа оперна звезда на „Метрополитън“, както и Чарлс Лентън, пластичният хирург, Амика, супермоделът от кориците, а също и обичайните представители на бизнеса и политиката. Мосю Летрек, новият готвач на Фелисити, се справи със задачата си превъзходно. Салатата с патица и портокалови резенчета беше отлична, както и сладкият зелен чай, отбраното шампанско „Крут“ и виното „Шато Лафит“ реколта шестдесет и втора.
Но атмосферата бе някак помрачена.
Леко ядосана, тя се обърна към Ърни. Гласът му бе с един тон по-висок от приетото, докато се хвалеше пред всички на масата. Тази седмица няколко пъти се караха заради обноските му. На Фелисити й омръзна да заглажда острите ръбове на чепатия му характер. Въпреки малките картончета в личния й бележник с предпочитанията на всеки от познатите му, както и на жените им, й ставаше все по-трудно да намира извинения за расистките му шеги и неуместни изказвания. Ърни никога не се е отличавал с деликатност, а след като му се струпаха и неприятности в „Блейклис“, положението съвсем се влоши. Тя отпи леко от чашата си с вода — никакво вино, някой трябваше да запази самоконтрол, ако Ърни се напие.
— Прекрасен пръстен.
Фелисити се усмихна на Елиз Дейвънпорт, новата млада съпруга на Хоръс, печатарския магнат. Повдигна тънката си китка и показа диаманта си. Цели три карата, заобиколен от рубини. Да, имаше си и компенсации във вид на чекове от страна на Ърни. Въпреки малките им скандали, получаваше прекрасни играчки. Ърни трябваше да се охарчи прилично, за да получи високото качество, което му предлагаше тя.
— Благодаря ти. В „Тифани“ го направиха специално за мен.
Елиз кимна.
— Годеникът ти е толкова мил, като се има предвид как стоят нещата.
Фелисити наостри слух.
— Чула ли си нещо, скъпа?
Приказките се носеха от уста на уста. Фелисити се отнасяше презрително към бизнеса — обичаше да казва, че разговорите за пари са много вулгарни — но слуховете, които си разменяха помежду си съпругите на богатите хора, бяха по-верен барометър за състоянието на когото и да било дори и от „Барънс“.
Явно Ърни бе сполетян от някакви неприятности. Известните автори на издателството все още се продаваха добре, но не и толкова, че да покрият разходите, които са направени за рекламата им. А оставаше и въпросът с отдела за компютърни игри. Фелисити прехапа долната си устна. С такова удоволствие очакваше да натрие носа на Даяна Верити, но съвсем не се получи. Програмистите и дизайнерите, които откраднаха от „Империал“ с цената на огромни заплати, се задушаваха от строгата работна дисциплина в компанията на Ърни. Костюми, вратовръзки и подпис при пристигане на работа сутрин не им понасяха. Работата им бе посредствена, а тези, които трябваше да проверят кодовете на програмите, пропуснаха да забележат недостатъците. Игрите се забавяха в производството, бяха пълни с грешки и често ужасно скучни. След първия бум на продажбите, благодарение на силната реклама, проблемът с книгите се повтаряше и тук.
Предната вечер Ърни й спомена, че от борда на директорите на „Блейклис“ се тревожат.
— Моля те, скъпи — прекъсна го Фелисити. Прииска й се да запали цигара. — Проблемите ти в работата толкова ме отегчават. Защо просто не се оправиш с тях и не ме оставиш да се грижа за дома?
И побърза да избяга, преди да чуе какво друго има да каже. Ърни трябваше да се погрижи нещата да си останат такива, каквито бяха по-рано. Нима иска прекалено много от него?
Започваше да се чуди колко дълбоко могат да затънат.
Притеснено чакаше отговора на Елиз.
— О, нищо особено. — Гостенката й бодна крехко листо от салатата си и го пъхна деликатно в уста. — А и бездруго съм сигурна, че скоро всичко ще се уреди.
Фелисити се намръщи и повика сервитьора с рязко щракване с пръсти, чиито дълги нокти бяха лакирани в яркочервено. Може би малко шампанско щеше да й подейства добре.
— Разбира се, Тина — отвърна Даяна. — Можем да влезем в кабинета на господин Сисеро. Каза ли ти къде отива между другото?
По-младата жена стана и отвори вратата към вътрешния кабинет. Уханието на „Шанел 5“ лъхна Даяна. Миришеше толкова силно, сякаш Тина се бе постарала да използва цялото флаконче наведнъж.