— Надявам се, че няма да е все така. Защото не мога да чакам вечно — отвърна Брад и й отправи бляскава усмивка. — Има и други кандидатки за твоето място.
— Предполагам, че са стотици.
— Само че никоя не притежава твоята класа. — Брад въздъхна. — Кажи ми какви са плановете ти за следващата седмица. Можеш ли да ми отделиш малко време между всичките си делови ангажименти?
Опита се. Но повече време отделяше за Майкъл.
Развиването на „Империал“ се превърна в едно от най-приятните преживявания в живота й. Когато се връщаше в мислите си назад, Даяна се сещаше колко странно бе, че по-рано, когато имаше такива дребни удоволствия като да е винаги най-добре облечената, първата в списъка с поканените, момичето с най-важния пропуск за специалните дефилета и с най-търсената нова чанта на „Прада“, никога не бе познавала истинското удовлетворение, защото нямаше представа какво е да погледне през прозорците на офисите си в небостъргача, чиито стени бяха в нежни зелени тонове, а мебелите — в кремаво и шоколадовокафяво, и да си спомни, че се е налагало да чисти задушния и мизерен малък апартамент само за да получи отстъпка от наема. „Радостта“ от това, че си е намерила богат съпруг, не можеше да се сравни с въодушевлението, което изпитваше, когато открие най-добрия специалист по маркетинг или пенсиониран виртуоз в продажбите, толкова щастлив, че е получил втори шанс, че на петдесет и пет години постигаше двойно по-добри резултати от всеки двадесет и четири годишен амбициозен младок.
— Не бива да се изненадваш, че се справяш толкова добре — каза й Майкъл един следобед. Стояха пред стадиона на отбора на янките и гледаха към огромната бейзболна бухалка, която бе издигната над фасадата. Майкъл реши да я накара да разбере по-добре играта. Купуваше билети за двамата точно зад мястото на батера, караше я да яде хотдог и да пие светла бира; харесваше му това, че тя се облича специално дори и за мач. Всяка друга жена на стадиона е с пуловер и ежедневни панталони, обичайното облекло за свободно време в Ню Йорк през пролетта. Но не и Даяна. Днес тя бе с дълга плисирана ленена пола в розово, вталена кашмирена блуза в малко по-светъл тон и жилетка в същия цвят. Беше гримирана, разбира се, макар и много леко: малко руж върху скулите, блясък за устни и съвсем деликатно положена бяла очна линия, подчертаваща деликатните бежови сенки на клепачите й, които й придаваха свеж и здрав вид. Нямаше как да не усети и парфюма й, с аромат на момина сълза, според Майкъл; както и колието от истински перли около врата й. Тъмната й коса, мека и лъскава, падаше точно до раменете и краищата й бяха леко извити навън. — Имаш истински талант да подбираш подходящите хора. А това е половината от успеха на всеки бизнес.
— Каква е другата половина? — попита Даяна, загледана в някакъв младеж, на когото тийнейджърките наоколо подвикваха и ръкопляскаха сякаш е някаква рок звезда. Човекът размахваше бейзболната бухалка във въздуха като жезъл на мажоретка. Изобщо не можеше да си представи как успяват да ударят топката с подобно нещо. Малко приличаше на една игра, която в Англия играеха само момичета.
— Да намериш точния продукт. В което ме бива. Човек трябва да има визия за бъдещето. Все едно дали произвеждаш тоалетна хартия или нещо друго; трябва да имаш сериозни намерения. И да направиш по-добре продаваема, по-добре опакована, по-приятна за използване тоалетна хартия. Защото само така ще станеш милионер.
— Трябва ли да седим и да говорим за тоалетна хартия? — оплака се Даяна. — Опитвам се да ям.
Майкъл отхапа огромен залък от своя хотдог с много лютив сос, лук и горчица.
— Много е вкусно, нали?
— Не особено. — Тя едва гризна от края на хлебчето си.
— Не ставаш за мач. — Майкъл посочи към младежа с бухалката. — Това е Дерек Джетър. Той е един от най-добрите им…
— Батсмени.
— Реализатори. А онзи е Роджър Клемънс. Най-добрият пичър в бейзбола, но този сезон не му върви.
— Крикетът е много разтоварваща игра.
— Да, единадесет души стоят на моравата и нищо не се случва.
— Не е вярно. — Даяна го погледна, седнал до нея с тъмните си панталони и обикновена бяла риза върху широките му рамене, и забеляза отново неимоверната жажда за живот, която той демонстрираше всеки ден. — Крикетът е като война. Двамата с приятеля ти гледате как врагът бавно загива. Той ви напада с нови сили, а вие отвръщате на атаката с нов удар. Играта може да е и много жестока. Вълнуваща. — Тя сви рамене. — Освен ако не подкрепяш отбора на Англия, който обикновено е доста жалка картинка, но дори и те могат да те изненадат с някоя разгромяваща победа.