— Имате уговорена среща в десет и половина в центъра, в централата на „Блейклис“, а след това и обяд. И това е всичко за днес, господин Сисеро.
Майкъл бе въвел ясни правила: в офиса служителите се обръщаха към него с „господин Сисеро“ — което на този етап важеше само за Сюзън. Тя намираше това за крайно арогантно.
— При теб ли са папките ми?
— Тук са, сър.
Усети лек гъдел по кожата си, докато изричаше думите. Зърната й се напрегнаха. Нищо чудно, че е толкова страстна в леглото с Лесли напоследък, след като по цял ден е унесена в еротични мечти.
— Пожелай ми късмет — ухили се Майкъл.
„О, господи!“, простена Сюзън и протегна ръка към бюрото за опора.
— От все сърце ви го желая, господин Сисеро, наистина, няма начин да не ги омаете…
— Благодаря. — Той я прекъсна разсеяно. Ясно бе, че умът му е зает с обмисляне на срещата. — Ще си взема такси на улицата. Постарай се Сет да получи всички илюстрации, които са му нужни, нали ще го направиш?
— Добре, господин Сисеро. — Сюзън въздъхна.
Майкъл излезе.
„По дяволите“, изруга мислено Майкъл. Момичето от сутринта го накара да забрави за тази среща. Май остаряваше. Побърза да отмине ресторантчето на Забанда, за да не се пропие миризмата на мусака в костюма му, и скочи в едно такси на ъгъла на „Медисън“. Предстоеше му важна сутрин. Предложи последния списък с предстоящи заглавия на фирмата на група нови купувачи миналата седмица и получи добри заявки от големи книжарници, дори и една поръчка от интернет сайта „Амазон“. Изглежда, изчистените линии на спретнатите старомодни на вид книжки със специалното им оформление и красиви илюстрации правеха добро впечатление.
Бе очаквал интерес от страна на големите издателства и не се изненада, когато се свързаха с него. Всички пееха една песен. Майкъл се настани удобно на черната кожена седалка и се приготви да настръхне от сметката. Ако приемеше което и да било от предложенията за работа, нямаше да му се налага да внимава за тарифата на такситата. Имаха различен глас: млади и с модерни виждания, магнати в книгоиздаването, възрастна дама, известна като убийствено добър редактор, аналитични счетоводители с изкусително звучащи цифри. Но офертата беше една. Да се откаже от „Грийн Егс“ и да работи за тях. На поста главен редактор, веднага. Би могъл да си изплати студентския заем и да престане да си купува конфекция. По дяволите, дори би могъл да си купи собствен апартамент някъде в Уест Сайд.
Майкъл отказа категорично на всички, дори на дамата, която дойде в офиса му. Не го интересуваше. Не бе рискувал да започне самостоятелен бизнес, за да рапортува сега пред някой друг. Харесваше му да го наричат „сър“. Но никак не обичаше да се обръща така към друг човек. Всъщност отказваше да го прави. Да получава заплата? Това е за слабаците без капка кураж. Той щеше да прокара собствена пътека.
Шестото обаждане дойде от „Блейклис“. Майкъл бе чел за промените там в някакво икономическо списание, но не обърна особено внимание. Онова, което правеха големите в бизнеса, не засягаше пряко „Грийн Егс“, така че защо да се занимава с тях?
Ърни Фокстън, новият президент, явно бе на друго мнение. В обаждането на секретарката му миналата седмица нямаше и намек за работно място за Майкъл, изобщо не се споменаваше за заплата. Жената го уведоми, че господин Фокстън иска да си поговорят относно „съвместен бизнес“.
Майкъл застана нащрек. Той притежаваше съвсем малка семейна компания, с двама служители; тъкмо се канеше да наеме човек за продажбите и да станат общо трима, а най-голямата издателска къща в Ню Йорк искаше да правят съвместен бизнес? Защо?
Едно бе сигурно. „Блейклис“ са едра риба. Ако можеха да се договорят… Майкъл веднага се замисли за финансирането. И за разпространителската мрежа, която вече нямаше да е той самият и единственият му служител в очукан стар микробус, а цяла флотилия от лъскави нови камиони. Представи си национален, а не само местен пазар. Рязък спад в разходите за печат. Представи си… не знаеше какво точно, всичко бе обвито в призрачен воал… озари го видението на безкрайни възможности.
Но знаеше добре каква е репутацията на Ърни Фокстън.
Трябваше да успее да се договори с най-големия играч в бизнеса.
Ърни се отпусна в ергономичното си кресло от бургундскочервена кожа и се наслади на обстановката в кабинета си. Харесваха му стените от стъкло, които откриваха прекрасна и главозамайваща гледка към центъра на града. Трафикът пълзеше седемнадесет етажа по-надолу, съвсем мирно наглед от тази височина, изпъстрен с малки жълти мушици, на каквито приличаха нюйоркските таксита. Той си оставаше момчето от Йист Енд и все още се опитваше да свикне с размерите на всичко тук. Сградите, рекламните пана, гърдите на жените… всичко бе по-голямо. Вчера бе наминал специалистът по фън шуй… дали онзи бълбукащ фонтан в левия ъгъл на стаята привличаше богатството вътре, или пък прогонваше лошите вибрации? Ърни не даваше пет пари. В офиса си имаше алпинеум, проектиран от „Забан’с“ — най-скъпата фирма в Уест Сайд.