Говореше се, че имат договор за обновяването на крилото „Кравис“ в музея Метрополитън. Непременно щеше да спомене за това на следващото парти в дома си.
Даяна му каза, че както винаги всички са приели поканите. Той, Ърни Фокстън, щеше да е домакин на парти, на което щяха да присъстват двама финансисти, един прочут автор от Венити Феър, треньорът на трета база в отбора на янките — мразеше бейзбол, но всичко, свързано с янките, бе обсипано в злато в Ню Йорк — един супермодел и… кой още? Един-двама писатели? Все едно. Даяна се справяше отлично като домакиня. Ако имаше късмет, нямаше и окото й да трепне, когато той се появи с Мира Чен.
Ърни усети тръпка в слабините. Мира. Харесваше му как се облича, скъпи и строги официални костюми и осемсантиметрови остри токчета. А и знаеше, че не носи нищо, освен колана на жартиерите под полата си. Много лесно си я представяше с малка черна маска на очите и камшик в ръка. Мммм. Сигурно щеше да е жестока. Нарочно беше с тези тънки токчета, за да му го напомня. Дори и в топъл пролетен ден Мира винаги носеше обувки на висок ток, никога сандали или чехли. И спиращи кръвообращението й тесни корсети под вталените сака.
Беше неописуемо възбуждащо. Тя му заповядваше. Усмивката й бе корава, също като пениса на Ърни. Водеше го в мрачни и потайни клубчета на Източна Трийсет и шеста улица, където няколко строги на вид момичета, облечени в черна кожа, го унижаваха, удряха с камшик и го възбуждаха. Той беше с маска. Вече не бе страшилището на издателския бизнес, човекът с голямата секира, от когото се страхуваха всички. Беше роб, който пълзи в краката им и го тъпчат с жестоките си, анонимни и излъчващи презрение високи токчета. Беше долнопробно и мръснишко и го възбуждаше, така както Даяна никога не е успявала.
Тя, разбира се, е прекрасно украшение. Не се оплакваше. И стига да можеше да продължи срещите си с Мира…
Нае специална фирма за подбор на персонал, за да я отмъкнат от предишния й работодател, и я назначи като отговорен редактор в отдел „Популярна литература“. Ако имаше някакви приказки, то те не бяха стигнали до ушите му. Устните му се извиха в лека усмивка. Честно казано, не мислеше, че някой би посмял да приказва.
Лампичката на телефона замига. Остави я да проблясва няколко секунди, преди да вдигне слушалката.
— Да, Марша?
— Помолихте да ви напомня за срещата в десет и петнадесет, господин Фокстън.
Ърни се почеса.
— Какво е този път?
— Господин Майкъл Сисеро. Чака във фоайето.
— Нека почака.
Ърни обичаше да кара „дребните риби“ да чакат. Така се наслаждаваше на властта си и им внушаваше какъв късмет имат, че изобщо е благоволил да ги приеме. Прелисти календар-бележника си с личен монограм на страниците. О, да, точно така — човекът от „Грийн Егс“ с невероятно голям потенциал. Е, „Блейклис“ — и той самият — бяха ухажвали достатъчно този хлапак. Сега бе време да му напомнят кои са големите момчета в този сценарий. Искаше Сисеро да се присъедини към тях, но само при условията, които той щеше да наложи.
— Когато стане без четвърт, можеш да го поканиш да влезе — нареди Ърни на Марша.
Нека се поохлади през следващите трийсетина минути. Горкият човек щеше да има време да оцени картините на Дега във фоайето, както и ямайското кафе „Блу Маунтин“, и вносните френски петифури. Това можеше да предложи „Блейклис“. Обичаше да размахва морковчето, за да размекне малко жертвата си. И я караше да чака. Беше важно да покаже на простосмъртните кой е шефът.
Шеста глава
— Покани ги да влязат — каза най-сетне Ърни. Харесваше му да изрича тези думи. Чувстваше се като истински крал, който дава аудиенция, и донякъде беше точно така.
Марша отвори вратата, за да влязат придворните му. Най-напред вървеше Питър Дейвиц, наричан Руснака, отличен анализатор на данни, шеф на отдел „Деловодство“. Ърни го назначи, за да съкращава местата на останалите. Нямаше смисъл да се мъкне излишна тежест. Веднага след него бе Джанет Дженсън, типично американско момиче и най-близкият му съмишленик в преструктурирането на „Блейклис“. На кой ли му е нужно да подкрепя поети, които не се продават, да инвестира в млади автори и да поема глупави рискове с художествени произведения? Никой не можеше да обвини Ърни, че не държи на литературата. Държеше. Беше твърдо зад авторите, които се продаваха, също както подкрепяше и розови романи с големи тиражи. Не вярваше в поддържането на дълготрайни връзки с верни читатели. За него верни читатели бяха онези, които купуваха поне седемстотин и петдесет хиляди копия от определено заглавие — и много повече, разбира се.