Болезнените викове и оплакванията, които тровеха слуха му в Лондон, се надигнаха и в Ню Йорк, но скрит в стъкления си пашкул, високо в разредения въздух на манхатънските каньони от стомана и бетон, Ърни не ги чуваше. Отделът за връзки с обществеността на „Блейклис“ бе получил заповедите му. Оттам периодично излизаха отлично формулирани прессъобщения за модернизирането на компанията и за това как ръководството не се чувства оковано от традициите на миналото хилядолетие. Според Ърни фразата за отминалото хилядолетие е чудесно хрумване. Сам го бе написал.
Стараеше се да диктува мнението на влиятелните фигури в обществото, като ги канеше на изисканите партита, обеди и вечери, които Даяна организираше, и вече бе доста популярен. Всички искаха покана за вечеря при него. Постепенно критичните статии за Ърни намаляха и станаха пренебрежимо малко. Ню Йорк Таймс и Вилидж Войс все още надигаха високо глас и протестираха в специализираните си рубрики, но кой ли го е грижа? Неколцина от старите читатели, на които вече не продаваше нищо, автори, които изхвърли от списъка, и няколко журналисти, обичащи да се ровят в калта.
Ърни се усмихна на Питър и Джанет и на лакеите, които доведоха със себе си. В момента възстановяваше всичко, което знаеше за Майкъл Сисеро, като ровеше в паметта си. Търговец с вроден усет и чудесен списък с произведения. Понякога именно илюстрациите бяха разковничето. Ето случая с „Дорлин Киндърсли“. От нулата до деветдесет милиона лири само за пет години и все още не се поддаваха на имитации.
Детският отдел на компанията се опитваше да копира стила на Сисеро, но без особен успех. Все правеха някакви ярки, дружелюбни на вид, типични за Дисни картинки, докато стилът на Сисеро е откровено старомоден… в него имаше привкус на мрак, нещо, което неговият (вече бивш) главен редактор на детския отдел нарече „страшната гора“. Лично Ърни смяташе, че работите на „Блейклис“ си бяха съвсем наред, и им нареди само да ги направят „малко по-зли на вид“. Но злодеите им все още изглеждаха така, сякаш са излезли от „Улица Сезам“. Ърни ги харесваше, но купувачите — не.
Каквото и да притежаваше Майкъл Сисеро, той искаше да се докопа до него. И смяташе, че всички останали, които му предлагаха заплата, пропускаха да забележат главното. На кого му е притрябвал служител на заплата, който може да си тръгне по всяко време? Онова, което е ценно, е самата компания. Там са големите пари. Собствеността.
Разбира се, нямаше намерение да споделя това със Сисеро, нито да влага особено много средства. Засега този тип просто имаше голям потенциал. Но ако оправдаеше този потенциал, Ърни Фокстън искаше да го притежава, да го окове толкова здраво, че да не може да се откопчи от златните белезници.
— Всички ли се настаниха удобно? Чудесно. — Той огледа хората си и им се ухили заговорнически. — Да го приемем. Не забравяйте, леко, внимателно, да не подплашим зверчето.
Майкъл прелисти кратките статистически данни — все пак имаше само една година зад гърба си — цветните графики и списъка с клиентите си. Каза си, че няма полза да се ядосва. Може би е изникнало нещо спешно. Или пък в големите фирми е така. Възможно е дори Сюзън да е объркала часа на срещата. Повтаряше си, че добре знае колко е избухлив по характер и че сега е тъкмо моментът, в който да започне да упражнява онзи самоконтрол, който все се канеше да си наложи.
Часовникът му тиктакаше. Той разглеждаше картината. Преповтаряше си мислено презентацията си.
След като го накараха да чака десет минути, доста се разконцентрира. На двадесетата минута бе истински ядосан.
На двадесет и осмата минута секретарката на президента на компанията се появи откъм вътрешния кабинет. Нейният офис бе по-голям от цялата му фирма. Можеше само да си представя колко ли е голям кабинетът на Ърни Фокстън.