Сисеро огледа небрежно жената. Беше слаба, с тънка талия и много плоско дупе, което за него е недостатък. Костюмът й беше бежов, гарниран с подходяща по цвят къса кашмирена жилетка, лек и неутрален грим, лъскава коса и класически перлен наниз около врата. Красива придобивка, за каквато той само можеше да си мечтае.
— Господин Сисеро? Господин Фокстън е готов да ви приеме сега — каза тя, леко надменно.
Усмихна му се с престорена любезност и очите й се плъзнаха по костюма му. Сисеро разбра, че го съди по дрехите му. Той се обличаше с конфекция; костюмът му не бе от известен дизайнер, а съвсем обикновен. Обувките — също.
Изправи се.
— Единадесет часът е. Срещата ни бе за десет и тридесет.
— Да, знам. Господин Фокстън имаше други дела, за които трябваше да се погрижи по-напред. Съжалявам, че се наложи да чакате. — Отново му се усмихна ледено.
— Благодаря за обяснението. Приятен ден — пожела й Майкъл. Събра материалите си, обърна се и тръгна към асансьорите.
Скъпата секретарка се обърка.
— Кабинетът на господин Фокстън е насам.
Майкъл я погледна.
— Не отивам към кабинета на господин Фокстън.
Момичето се уплаши. Никой досега не си е тръгвал, без да е влязъл на среща с Ърни Фокстън. Наистина ли щеше да си тръгне?
— Но… вашата среща… сър — засече тя, — всички ви очакват.
— Съжалявам, имам други дела, за които трябва да се погрижа — отвърна Майкъл.
Вратите на асансьора се отвориха тихо и той влезе, натисна копчето и не обърна никакво внимание на обърканите й възражения.
Слезе с асансьора и излезе на улицата. Седмо Авеню бе истинска лудница с бученето на колите и клаксоните им, със стъклените и бетонни кули, пронизали небето. Майкъл не забелязваше пейзажа обаче. Свиваше и разпускаше юмруци, докато крачеше бързо. Какво ли щяха да му предложат „Блейклис“? Може би никога нямаше да разбере. Но едно е сигурно. Човек не получава уважение, ако сам легне на пода и си сложи табелка с надпис „Заповядайте“ върху гърба си.
Ако наистина го искаха, щяха пак да се обадят, мислеше си Майкъл. Не бе сигурен, че е така. Вероятно бе полудял. Може би току-що пропиля най-големия си шанс.
Влезе в най-близкия бар и си поръча обяд. Хамбургер и пържени картофки щяха да му струват петнайсет долара, но затова пък щяха да му сервират и „Джак Даниълс“ с много лед — уискито успокои опънатите му нерви.
Марша проведе шепнешком кратка консултация с асистентката си. Разговорът не бе приятен. После трябваше да отвори вратата на кабинета на Ърни. Той се бе разположил удобно в компанията на господин Дейвиц, госпожица Дженсън и още няколко от шефовете на отдели, които тя познаваше. Страхуваше се да му съобщи новината пред всички. Ърни Фокстън не приемаше спокойно публичното унижение.
— Ето го и него — каза Ърни.
Марша заекна.
— Не, сър. Току-що си тръгна.
Ърни я зяпна.
— Какво?
— Каза, че срещата му била за десет и тридесет — колебливо изрече Марша.
С периферното си зрение забеляза как няколко от по-младите шефове побързаха да прехапят устни и да сведат погледи. Изглежда, бяха силно развеселени, но много внимаваха да се прикрият. Отлична идея. Издигането в кариерата съвсем не включваше подигравки към Ърни Фокстън.
— Да, така е. И какво?
— Дженифър му обясни, че сте били задържан от важна работа, сър, а той отвърнал, че също има важна работа, влязъл в асансьора и…
— Ясно. Добре. Достатъчно. — Ърни вдигна ръка, целият зачервен от яд. Всички приемаха задължителното чакане пред кабинета му със сведена глава. Кой пък е този нахалник? Някакъв нахакан хлапак от предградията? И сега даваше урок на Ърни пред половината му служители? Преглътна тежко. През ума му мина крайно неприятна картинка — Майкъл Сисеро подписва договор с някоя от другите големи издателски къщи, докарва им солидна печалба и из целия Ню Йорк се разнасят приказки как той, Ърни Фокстън, го е оставил да си тръгне. Разни прошепнати подмятания на вечерните му партита. Хаплива забележка от председателя на борда на директорите на „Блейклис“. Критична бележка в някой от докладите на анализаторите на Уолстрийт. — Има ли мобилен телефон? Иди го намери.
— Да, сър.
Побързай.
— Да, сър. — Марша хукна към бюрото си. Никой в кабинета не смееше да вдигне поглед; за момент единственият звук бе бясното тракане на Марша по клавиатурата. После тя отново се появи на бегом. — Номерът му е 917 555 1455.