Тук въображението й изневери и тя тропна с крак. Неколцина японски туристи я зяпнаха, сякаш е някаква откачалка. Даяна се нацупи и спря едно такси.
— Не, разбира се, че не те смятам за луда — успокои я Мила.
Международната връзка пропукваше и прекъсваше на моменти, а на заден фон пищяха деца и нещо съскаше на готварската печка. Даяна ядно се запита защо ли Мила винаги звучи толкова щастлива и доволна от живота. Та тя тежеше поне пет килограма в повече, не бе женена за богаташ и работеше като роб.
— Винаги съм ти казвала, че трябва да си намериш работа. Помага за концентрацията на ума. В живота трябва да има и нещо повече от обикалянето по магазини.
— Не виждам причина — разбунтува се Даяна.
— А и Ърни може да не ти изневерява в крайна сметка. Тези жени май не са ти чак такива приятелки. Според мен ти завиждат.
— Не ми завиждат. Доверявам им се.
— Ами, добре, миличка. Мери, престани, моля те. Остави го, вечерята ще е готова след малко. Но помисли си само колко бързо са ти дали всички онези имена. Престрували са се, че те съжаляват, а всъщност са злорадствали.
— Мила…
— Добре, добре — нежно я прекъсна по-голямата й сестра, — само помни, че можеш да правиш всичко, с което решиш да се заемеш. Работила си за Вог. Вероятно може да се заемеш с нещо подобно и там.
— Отлична идея. Така отново ще се върна в играта — разсъждаваше гласно Даяна.
— Разбира се. Както и да е, сега трябва да затварям, защото картофите ми изкипяха. И не се доверявай прекалено на онези жени. Всичко хубаво, миличка.
— И на теб. — Даяна изпрати въздушна целувка на Мила и затвори.
Странно, но винаги се чувстваше по-добре, след като поговори със сестра си. Ърни щеше да я погледне с различни очи, след като отново започнеше работа. А най-хубавото бе, че можеше да приеме и работа с много ниска заплата.
Огледа се в кабинета на съпруга си и намери на бюрото неговия и нейния бележник с визитни картички. Някъде сред адресите и телефоните на всички известни фризьори и модни маникюристи бяха и старите й контакти в Лондон; ако се обадеше на няколко души, можеше да събере доста информация и да започне отнякъде. „Само след седмица — възторжено си мислеше Даяна — ще имам прекрасна работа и той вече няма да е толкова сигурен в мен.“
Позвъни в кухнята и нареди на готвача да приготви патица с портокалов сос, любимото ястие на Ърни, за вечеря. Нямаше защо да вдига скандал. Още не си е намерила работа. А и Мила вероятно е абсолютно права. Ърни й беше верен. Даяна реши, че сигурно е изтълкувала погрешно позвъняването сутринта. Може би наистина е делово обаждане. Ърни обичаше да печели пари, а и на нея й харесваше той да печели много. „Не мога да го виня, че работи много“, мъдро реши Даяна. Огледа разкошния и рядко използван кабинет и надникна покрай махагоновата стойка за бастуни към застланото с плочи входно антре, с картини в позлатени рамки по стените и дискретно осветление. Тук си живееше като в рая. Защо да клати лодката?
— Не ви разбирам — опита се да възрази Даяна. Кабинетът на главната редакторка бе безупречно обзаведен в бяло, а по стените имаше корици, поставени в рамки, и черно-бели фотографии на модели. — Видяхте портфолиото с работите ми за Вог. Защо нямате никаква работа за мен?
— Опитвам се да ви обясня, госпожо Фокстън. — Кати Либрънд се наведе леко и постави тънките пръсти на едната си ръка върху другата. — В Сити Уомън предпочитаме неомъжени момичета, а и бездруго сте с пет години по-стара, отколкото е приемливо за списанието ни.
Даяна преглътна и гнева, и гордостта си. Отново й отказваха, както се бе случило и в американските редакции на Вог, Гламър, Мари Клер, Ел и всички други големи модни издания, които обиколи напразно миналата седмица. Тя, Даяна Фокстън, е „прекалено стара“. На двадесет и девет! Нямаше да пълзи на колене и да се моли в някое списание за домакини от рода на Редбук или Фемили Съркъл. Освен това имаше ужасното подозрение, че дори и ако си промени мнението, отговорът все така ще е отрицателен.
— Мога ли да бъда откровена?
— Разбира се — рязко отвърна Даяна. — Защо да спирате сега?
Кати й се усмихна жестоко и продължи:
— Вие сте съпруга от светското общество, госпожо Фокстън, и това е прекрасно за вас. В Сити Уомън предпочитаме нашите сътрудници да са настървени, амбициозни и настъпателни.