— И аз съм амбициозна — подразни се Даяна.
— Да, но разполагате с личен шофьор. — Кати се засмя многозначително. — Трудно е да си представи човек, че ще се вълнувате особено и ще се трудите с пот на челото, за да се издигнете до поста на заместник-редактор със заплата между тридесет и четиридесет хиляди на година, след като това е годишният ви бюджет за дрехи.
„Годишният ми бюджет за дрехи е много повече“, доста злобничко си помисли Даяна.
— В заключение искам да кажа, че ако търсите нещо, с което да си запълвате времето, бих ви предложила да се захванете с онова, което правят останалите съпруги от Пето Авеню — организират благотворителни балове и обеди и пишат писма до Таун енд Кънтри — с презрителна усмивка завърши деловата жена насреща й. — Макар че лично аз не мога да разбера защо просто не дадат тези пари за благотворителни цели и да добавят и разходите, които се правят за организирането на подобно мероприятие. Вероятно защото ако напишат един чек, наоколо няма да има никакви папараци.
— Благодаря ви за мъдрите съвети — сдържано отвърна Даяна, — макар да предпочитам да не ги споделяте с мен.
— Предполагам, че точно така предпочитате. — Кати потропа по бюрото с дългите си пръсти. — И аз бих предпочела да не губите от служебното ми време само защото веднъж сте поканили шефа ми на обяд. Много хора се нуждаят от работата, която вие искате, за да могат да се изхранват — и те наистина влагат страст в работата си. Именно такива хора търсим.
Силно разгневена, Даяна скочи от мястото си.
— Сама ще намеря изхода — заяви тя с най-студения и сдържан тон, който използваше, когато някой отличните й асистенти за пазаруване закъсняваше за уговорена среща или нещастен салонен управител не можеше да намери маса за двама им с Ърни в последния момент.
— Непременно — отвърна Кати, без изобщо да се впечатли от гнева й.
Даяна поспря на вратата на кабинета с надеждата, че ще й хрумне някоя остроумна и хаплива забележка — нещо наистина болезнено и грубо. Но не измисли нищо, а и главната редакторка вече бе заета с документите на бюрото си.
Даяна излезе решително от кабинета, като едва се сдържа да не затръшне вратата, което ще е детинска постъпка и само би доставило още по-голямо удоволствие на онази нахалница. Единствената разлика между това интервю за работа и останалите е, че този път обидите бяха открито заявени. В предишните всичко бе завоалирано. Но Даяна усещаше подигравките.
Слизането с асансьора й се стори безкрайно и потискащо. Усещането за потъване дълбоко в стомаха й напълно отговаряше на чувството, че затъва и в живота. Даяна се загледа в красивата, слаба и с приятни извивки фигура, която се отразяваше в блестящите врати на асансьора. Прекрасно отражение, несъмнено. Но колко време щеше да остане такова? Бе на прага на трийсетте; не се е чувствала толкова депресирана, откакто стана на двайсет и вече не можеше да се нарече тийнейджърка. Прекалено стара, за да бъде моден консултант? Но това бе… несправедливо. Нелепо. Възрастова дискриминация. Искаше й се да удари някого. Усети как в очите й напират сълзи, а това не биваше да става, защото щяха да размажат спиралата й и фондьотенът й щеше да посивее.
„Аз съм най-желаната млада съпруга в града — каза си Даяна. — Тогава защо внезапно се чувствам изоставена и толкова безполезна?“
Когато се прибра, минаваше четири следобед. Слънцето все още беше високо в небето, а тя бе направо изтощена. Копнееше за дълга гореща вана и да си легне.
— Буенос диас, сеньора — посрещна я Консуела с широка и престорена усмивка. — Госпожа Фелисити и госпожа Наташа обадили се за вас. Казали да позвъните тях. А също господин Сисеро чака в гостната.
Даяна се облегна на парапета от тъмен дъб, докато асимилира казаното. Определено не й се говореше с Нати и Фелисити в сегашното й настроение. А кой, за бога, беше този господин Сисеро?
— Господин Сисеро ли?
— Си, си. Приятел на господин Фокстън.
— О! Тогава ще вляза да го поздравя — с мъка промълви тя. Ровеше из паметта си, за да се сети кой точно от стотиците делови познати на Ърни беше този господин. И защо е дошъл в дома им?
Набързо приглади полата си, залепи на лицето си усмивка, която не бе искрена, и отвори вратата.
— О, по дяволите — възкликна Даяна, — това си ти!