Десета глава
Месец по-рано Майкъл Сисеро крачеше решително по Седмо Авеню и хората забързано му правеха път, както е обичайно за Ню Йорк. Вярно, беше млад, но имаше излъчването на по-възрастен. Повечето трийсетгодишни мъже не носеха строги тъмни костюми и стилни вратовръзки. А и не бяха с телосложението на защитник от отбора на „Джайънтс“. Но пък и повечето трийсетгодишни мъже в този град не ръководеха собствените си компании от офиси в небостъргач в центъра.
Вечер, в някой бар, понякога вземаха Майкъл за глупак. Някои мъже — по-слаби от него — поглеждаха широкия му гръден кош, мускулестите ръце и здрави бедра и решаваха, че е поредният здравеняк красавец и пълен идиот. Майкъл не се ядосваше. В природата на човека е заложено да завижда. Също като при красивите руси жени, и за него си мислеха, че няма и грам мозък. Разбира се, бе много по-приятно да отвръща подобаващо на саркастичните забележки с думи, а не с юмруци. Освен това, когато Майкъл предложеше на някого да излязат навън и да се разберат по мъжки, другият обикновено само го поглеждаше по-внимателно и се отказваше.
Откакто бе започнал да носи костюми, получаваше малко повече уважение. Но не обръщаше особено внимание какво мислят дребнавите хорица, той щеше да ги принуди да го уважават. Действията бяха много по-красноречиви от думите.
„Грийн Егс“ беше неговият начин да се измъкне от гетото. Докато крачеше по тротоара и поглеждаше към високите сгради от двете му страни, Майкъл усещаше истинско главозамайване. Само преди седмица обикаляше из града и се опитваше да пробута някое и друго копие от книгите си на библиотеките. А сега изведнъж бе стигнал върха.
„Но бих могъл да имам всичко това и по-рано — каза си Майкъл. — Ако бях продал бизнеса.“ Той се поздрави мислено. Какво страхотно усещане. Успя да удържи малката си компания, отказа да приеме заплата. Сега е съдружник със самия Ърни Фокстън. Имаше контрол над компанията си и пари от голямото издателство. Направо мечта — и беше негова.
Сградата на „Блейклис“ се извиси пред очите му. Майкъл се закова на място, а жените в строги делови костюми и мъжете, стиснали картонени чаши с кафе, продължиха стремително напред, като го заобикаляха и махаха на жълтите таксита, които пълзяха по задръстените улици, или се вмъкваха в подземните станции на метрото. Вдигна очи. Небостъргачът бе величествен, облицован в скъп полиран черен гранит. Блестеше под сутрешните лъчи на слънцето и светеше като мрамора на венециански дворец. Името на компанията беше гравирано на голяма месингова табела с кралскосини букви. Майкъл забеляза, че „Грийн Егс“ още не е добавена към списъка с фирмите, които се помещаваха в сградата. Трябваше да се погрижи за това.
Тази мисъл го зареди с невероятна енергия.
Въртящи се врати от масивно тъмно стъкло преграждаха входа към фоайето. Можеше да се огледа в тях. Младият мъж, който го гледаше от стъклото, беше набит, в елегантен костюм, с решително изражение. Майкъл устоя на изкушението да си намигне. Ухили се и влезе в сградата. Време е да се залови за работа.
Ърни гледаше през прозорците си, когато Майкъл Сисеро пристигна, но не го видя как влиза. Беше се вторачил в рекламите на филми и джинси на „Дона Карън“, окачени сред бетонната джунгла на центъра, но не виждаше и тях. Малки червени светлинки примигваха и гаснеха на телефона, докато Марша се занимаваше с тях. Беше разсеян. Говореше с Мира Чен.
— Значи работата ти харесва? — нервно попита той, докато мачкаше вратовръзката, която сложи под сакото „Армани“ за над хиляда долара. Скъпите дрехи не стояха съвсем на място върху Ърни, макар че той не го забелязваше. Обличаше се с най-скъпите и модерни за сезона сака и ризи. Само елитни марки, независимо как изглеждат. Според Ърни това му придаваше изискан вид.
— Значи ти харесва работата и какво? — настоятелно прошепна Мира.
— Исках да кажа… значи ви харесва работата… госпожице Чен — прошепна в отговор Ърни. Не смееше да я нарича „господарке“ по открита телефонна линия. Представяше си крехкото й момчешко тяло, дългите й крака, които завършваха с остри и жестоки токчета. Мира бе първата жена, с която изневеряваше на Даяна. Ърни знаеше, че тя умее да се отнася подобаващо с лошите момчета. Усети началото на страхотна възбуда.
— Имам нужда от повече пари и по-голям офис.
— Това е най-доброто, което мога да предложа засега… госпожице Чен — изхленчи Ърни.
— Не е достатъчно. Заслужаваш да бъдеш наказан, задето изобщо си помислил, че мога да приема това — сопна се Мира и затвори.