Ърни остана за минутка да се чуди какво ли би могло да е наказанието тази вечер. Сладка мисъл.
Вътрешната линия на телефона прекъсна бленуването му. Ърни усети възбудата му да спада.
— Да, какво има? — сопна се той на Марша.
— Извинете, сър — притеснено се обади секретарката му. — Забелязах, че сте приключили с госпожица Чен… бяхте помолили да ви уведомя, когато господин Сисеро дойде на работа.
Ърни веднага превключи. Усети прилив на адреналин. Мухата най-сетне се оплете в паяжината.
— От рецепцията ми се обадиха, че току-що се е разписал, господин Фокстън.
— Отлично. Ще проведа кратка среща за ориентиране в компанията — каза Ърни. — Можеш да прехвърляш обажданията за мен на Питър или Джанет.
— Да, сър.
Ърни слезе до етажа на Майкъл с обикновения асансьор, този за простосмъртните, както обичаше да го нарича. Обикновено използваше президентския асансьор, който бе целият в месинг и кадифе и с отлично действаща климатична инсталация. Можеше да се използва само от него и гостите му. Качваше се, без да спира, от фоайето направо до шестнадесетия етаж. Но на Майкъл Сисеро не се полагаха офиси близо до ръководството на „Блейклис“. Дадоха му две стаи на четвъртия етаж. На този етап нямаше смисъл да се влагат повече пари, отколкото е крайно наложително, в „Грийн Егс“.
Ако отделът за детска литература се окажеше печеливш за издателството, „Грийн Егс“ щеше да получи всички необходими средства, но дотогава Майкъл Сисеро нямаше да е част от компанията.
Ърни се усмихна при мисълта колко хитро постъпи Джак Файнмън. Тайното им споразумение с „Гренуил и Бифт“ означаваше, че договорът е представен пред Сисеро в най-изгодната му светлина. Имаше безброй вратички за измъкване от него за „Блейклис“ и почти никакви — за Сисеро. Щеше да разбере, че никой не може просто да обърне гръб на Ърни Фокстън.
Разбира се, не бе нужно Майкъл да го научава още сега. Всеки доволен служител е много по-продуктивен в работата си. Ърни искаше да вземе най-доброто от труда му, да използва максимално ума му, преди да го изрита.
Майкъл Сисеро е на трийсет, беше постигнал всичко сам и си въобразяваше, че знае всичко. Ърни вярваше, че ще изпита огромно удоволствие да му покаже колко греши.
— Е, какво мислиш? — високо попита Ърни.
Влезе през обикновената дървена врата, без да почука, и с удоволствие забеляза как младата жена, вероятно секретарка на Сисеро, подскочи. Офисът бе скучно обзаведен, чист и практичен. Нямаше и следа от черната кожа и позлатените стенни часовници, които придаваха елегантност на другите офиси в „Блейклис“, какво остава за пищното обзавеждане на етажа на Ърни. При Сисеро нямаше ергономични столове „Иймс“, нито ръчно тъкани персийски килими. Вместо това имаше остъклени кабинки за сътрудниците и въртящи се столове от магазин за офис оборудване на ниски цени.
Но Сисеро крачеше из малкия си офис с гордо вдигната глава, сякаш Ърни му бе дал цяло крило в двореца „Версай“.
— Чудесно е. — Погледна към ъгловия кабинет — малко по-голям от двата съседни, където щеше да се настани той.
— Дори имаме собствена кухничка. — Майкъл се засмя. — Сюзън е във възторг, че вече няма да се налага да тича по два пъти на ден за сандвичи.
— Значи си наел нови хора? — попита Ърни. Изобщо не го интересуваше мнението на Сюзън. Беше хубавица, но момичета като нея са на всяка крачка в Ню Йорк. Нямаше практика да повишава секретарките в компанията и не искаше да спи с нея, следователно изобщо не влизаше в полезрението му.
— Да. Говорих с Феликс миналата седмица. Всички ще дойдат днес и ще направят някои корекции в тиража, който сме подготвили. Разбира се, ще им се наложи да свикват с всичко тук. — Махна с мускулестата си ръка към кабинетите и Ърни разбра, че той няма да започне да се оплаква от липсата на лукс. За Майкъл Сисеро това тук беше лукс.
— Трябва да се качите с илюстраторите да се запознаят с Джанет и мен. — Ърни се усмихна топло на по-младия мъж. Адвокатите го бяха посъветвали да се погрижи за всеки един от творците лично, за да може наистина да изиграе Майкъл. Ни най-малко не желаеше Сисеро да си тръгне, преди да е прибрал при себе си всичките му талантливи сътрудници. — Ние много се гордеем с факта, че познаваме всеки от екипите, с които работим.
— Ще дойдем. — Майкъл потисна раздразнението си. Мразеше корпоративния жаргон, в който наричаха служителите „екипи“ и „семейства“, а след това изобщо не се колебаеха да уволнят някого, ако не отговаря на очакванията им. Освен това англичанинът бе слабоват, с маникюр на ръцете и май имаше изкуствен тен. Беше на светлинни години от представата на Майкъл за мъж. Но именно от него идваха парите. Засега нямаше никакви паметни бележки, никаква корпоративна намеса в делата му.