— Щом така искаш, скъпа, мисля, че идеята ти е добра.
Даяна се зарадва.
— Сигурна съм, че ще се науча да разбирам по-добре бизнеса ти, след като веднъж навляза в него.
— Да навлезеш в него ли? Та ти ще напуснеш само след седмица.
— Защо мислиш така? Разбира се, че няма да напусна. Ще се справя отлично. Сигурна съм, че скоро ще съм незаменима.
— Говори се, че Майкъл Сисеро е ужасно взискателен шеф.
„Само не ми говори за слухове“, каза си Даяна. Вдигна чашата си.
— Мога да се справя. Да вдигнем тост. За бизнеса.
— За бизнеса — послушно повтори Ърни, питайки се каква муха е влязла в главата на кротката му съпруга.
Веднага щом Консуела се зае да разчиства масата, той взе куп документи и се оттегли в кабинета си. Ако останеше тук достатъчно дълго, Даяна щеше да заспи и от него няма да се очаква да изпълнява съпружеските си задължения. „Подложен съм на стрес“, мислено се оплака Ърни. Затвори тежката дъбова врата зад гърба си и радостно включи компютъра, за да влезе в интернет. Обичаше мрежата, там имаше цял един кибер свят, който го изолираше от съпругата му — жена от плът и кръв. Досега Даяна не го бе обезпокоявала тук. Ърни самодоволно отбеляза, че поне в това отношение проявява разум.
Тъкмо бе намерил любимия си сайт за електронна търговия, когато чу изскърцването на вратата. Без да се обръща, нареди на Консуела да се оттегли за вечерта, тъй като няма нужда от нищо повече.
— Не е Консуела. Аз съм.
Ърни се обърна на въртящия се стол. Даяна стоеше на прага, а меката светлина на стенните лампи в коридора правеше дрехата й прозрачна, очертавайки фигурата й. Тялото й много приличаше на това на Катрин Зита-Джоунс. Той предпочиташе стегнатото и по момчешки слабо тяло на Мира.
— Имам малко работа тук, мила.
— Жалко. — Даяна си пое въздух и погледна през прозорците, които стигаха до тавана, към градската джунгла от стъкло и бетон. Манхатън бе подаръкът на Ърни за нея и сега блестеше като обсипана с бижута дреха. — Мисля, че трябва да поговорим, скъпи.
— Нали вече говорихме — отвърна Ърни, докато дълбоко в себе си изпита противното усещане за нещо неприятно. По дяволите! Дали го е разкрила? Почувства се така, сякаш майка му ще му се кара, както някога в училище, пред всички деца. Усети как в него се надига омраза.
— С кого говореше толкова рано онази сутрин? Чухте по телефона. Каза на момичето от другата страна да не говори толкова високо, за да не събуди жена ти.
— Откъде знаеш, че е момиче? Не беше. Обади се Питър Дейвиц, шефът на деловодството. Настояваше да се срещнем много рано и аз не исках да те безпокоя.
Даяна се успокои и Ърни си отдъхна. Оказа се много по-лесно да се измъкне, отколкото си мислеше.
— Виж се само, та ти ревнуваш. Не знаеш ли, че имам най-добрата съпруга в Ню Йорк? Знаеш, че се налага да работя от сутрин до вечер, миличка. За да ти купувам разни хубави неща. Както е било винаги. Нали?
— Добре — неуверено му се усмихна Даяна.
— Наистина трябва да довърша нещо тук. Защо не си легнеш, а аз ще гледам да дойда възможно най-скоро. Утре ти предстои важен ден. Нова работа. — Ърни се опита да остане сериозен, докато изричаше последните думи.
— Прав си. — Даяна прекоси кабинета, обута в пухкавите си марокански пантофки, които бяха извезани със златни нишки и блестяха, когато се движеше. Целуна го и той усети уханието на бебешка пудра по кожата й. Много чисто, здравословно и наивно. Ърни реши, че трябва да намери начин да й обясни как стоят нещата. Не искаше много от нея. Само да си затвори очите, та така се правеше открай време, нали? Коя съпруга не би приела?
Ърни я притисна до себе си и демонстративно вдъхна уханието й.
— О, ухаеш прелестно, мила! Защо не минеш утре през „Тифани“ и не си купиш нещо, за да отбележим новата ти работа?
— Благодаря. Ще го направя. Не се бави много — каза Даяна, стисна по-здраво раменете му и излезе.
Ърни изчака, докато чуе затварянето на вратата на спалнята, после взе мобилния си телефон и набра номера на Мира. Ако имаше късмет, Господарката му ще си е у дома и вероятно щеше да му заповяда да се яви на нова сутрешна среща с нея.