Четвъртият етаж бе пуст, както обикновено. Майкъл се замисли по-сериозно. Днес щеше да има нещо различно. Какво ли е? Помоли Джоуи да се качи горе с ключовете и докато човекът отваряше и включваше осветлението, той си спомни: Даяна Фокстън трябва да е тук. Майкъл се ухили мислено. Запита се кое е по-вероятно да се случи — да закъснее или изобщо да не се появи?
Колкото по-скоро разбере, че идеята е крайно глупава, толкова по-добре. Нямаше нужда от служител, който просто си губи времето в офиса му.
Даяна слезе от асансьора на четвъртия етаж. В офиса вече светеше; вероятно някоя разсеяна чистачка е забравила да угаси лампите предната вечер. До вратата имаше малка и съвсем обикновена табелка с надпис „Грийн Егс Букс“. Дъщерна компания на „Блейклис“. Откровено казано, изобщо не бе впечатляващо. Направо на светлинни години от гравирания бронзов плакет и запазеното лого на „Блейклис“, които посрещаха всеки гост в централния офис на компанията, където името на съпруга й бе изписано с огромни букви. Трябваше да оправи нещата в това отношение.
Тя побутна вратата и се огледа доста разочарована. Съдейки по облеклото на Сисеро, предположи, че се е сдобил с доста пари. Офисът му бе чист, просторен и функционален, но само толкова. По стените, боядисани в кремаво, имаше окачени архитектурни скици, а когато надникна в отделните кабинети, забеляза, че мебелите са съвсем обикновени и доста старомодни — от тъмно дърво. Вярно, бяха с изчистени линии и функционални, но нима не можеше да са малко по-екстравагантни, сътворени с повече въображение? Скоро щеше да убеди Сисеро, че мястото се нуждае от нейната намеса, за да се освежи обстановката и…
— Радвам се да те видя най-сетне.
Даяна подскочи стреснато и се завъртя на пети. Насреща й, облегнат на единствената отворена врата в целия офис, бе Майкъл. Изглеждаше отпочинал, самоуверен и надменен. Беше повдигнал едната си вежда и оглеждаше тоалета й.
— Какво правиш тук? — зяпна от изненада тя. — Изплаши ме.
— Доста хора се плашат от мен. Но не виждам защо и ти трябва да си сред тях. Осем и двадесет и пет е.
— Не съм закъсняла — настръхна Даяна, като се чудеше откога ли стои там. Дали я е видял как се повдига на пръсти, за да надникне във всеки кабинет? Изчерви се. — Ти каза осем и половина.
— Казах, че аз идвам в осем и половина, следователно ти трябва да си тук в осем и четвърт. Закъсня с десет минути.
Обикновено щеше да се излежава в леглото си поне още половин час. Даяна преглътна с мъка.
— Съжалявам. Няма да се повтори.
Майкъл си отбеляза мислено, че тя не се оправда, но не изпита особено удовлетворение. Тази жена е скандално красива. Как си въобразява, че може да се появява в офиса му в този вид? Добре че Айрис се постара сутринта, иначе цял ден нямаше да се съсредоточи.
— Може ли да си поговорим за облеклото ви, госпожо Фокстън?
— Можеш да ме наричаш Даяна. И, да, може да поговорим. — Спокойно зачака комплиментите, които знаеше, че ще завалят, макар и против волята му. Сисеро сигурно много се измъчваше. — Давай.
— Дрехите ти не са подходящи за офиса.
Даяна се стресна. Правилно ли чу? Явно да, той стоеше насреща й, скръстил ръце, и я гледаше втренчено с тъмните си очи.
— Какво не е наред с облеклото ми, Майкъл?
Той замълча за миг. Всъщност нямаше време да обмисли отговора. Деколтето й не е прекалено дълбоко, а полата й е под коляното. Копринената материя прилепва по всеки сантиметър от тялото й, но изобщо не прозира. Може би е достатъчно старомодна и носи тънък комбинезон или пък изобщо не е сложила бикини. О, по дяволите! Слабините му започваха магически да се съживяват. „Престани да мислиш за това, Сисеро, скастри се сурово той. Спри на секундата.“
— Обувките ти — хвана се за сламка той. — Сандали с тънки каишки не са подходящи за офиса. И предпочитам да ме наричаш господин Сисеро, Даяна.
Четиринадесета глава
Даяна се помъчи да запази самообладание.
— Предпочиташ да те наричам как?
— Господин Сисеро. Това е моята компания и аз съм неин президент. Обичам формалните обръщения; така се създава уважение.
Едрият мъж насреща й я гледаше строго. Беше напълно сериозен. Даяна ядно се замисли дали да не поиска в отговор да я нарича „госпожо Фокстън“, но й се стори детинско. Да върви по дяволите!