— Зависи. — Шефът й се отпусна назад в стола си в типичния му самоуверен стил. Тъмните му очи я накараха да се размърда на мястото си. — Ако работата по осемнадесет часа на денонощие и обикалянето с велосипед с два кашона книги от врата до врата, за да се опитам да ги продам, може да се нарече започване от дъното, тогава, да.
Даяна сви рамене. Не й се слушаше за трудния живот на Майкъл Сисеро. „Тук никой не дава и пукнат грош за мен, каза си тя. Защо аз да им обръщам внимание?“
— Ето, вземи това. Тук са правилата ни за отсъствие по болест, планиране на отпуск и зареждане с офис материали. Искам да ги напечаташ подредено, както направи с правилника за облеклото. Може би е добре да направиш отделна папка за всеки и в нея да подредиш различните правилници на компанията. Това може да е твоят проект.
„Колко вълнуващо“, възкликна мислено Даяна.
— Ами архивирането и печатането на различни други документи?
— Ще продължиш да го вършиш. Другото ще е допълнително.
Даяна скочи на крака, силно разгневена, и пристъпи към Майкъл. Ядът й нарасна, след като той се ухили широко.
— Напускаш ли? — попита Сисеро. В гласа му се долавяше весела нотка. — Няма проблем. Това е съвсем елементарна работа, която много младежи с удоволствие биха вършили. Но разбирам защо ти не искаш да продължиш. Не се нуждаеш от заплата.
— Това няма нищо общо със заплатата — кипеше Даяна. — Свързано е с работата.
— Каква работа? Трябва само да архивираш документи, да вдигаш телефона и да правиш кафе. Нямаш представа колко много се налагаше да работи Сюзън Катц в началото, когато започна при мен. Може би смяташ, че да се напечатат няколко доклада е тежък труд?
— Разбира се, че не. — Тя отново седна. — Нямах намерение да напускам… господин Сисеро.
— Тогава защо скочи на крака и ме пронизваш гневно с поглед?
Даяна поклати глава.
— Аз само… се протягах. Много добре се чувствам тук — заяви тя, настръхнала от враждебност — и с удоволствие ще напечатам всички ваши доклади.
— Добре. — Майкъл свали поглед към бележника си, където намери убежище за очите си, по-далеч от заплахата, струяща от гърдите й. — Тогава да започваме.
Беше едва четири и половина, когато Даяна излезе от офиса.
— Имаш ли нещо против, ако си тръгна по-рано, Сюзън? — попита тя. — Имам ужасно главоболие. Предполагам, че се обажда мигрената ми.
Сюзън Катц се подсмихна.
— Разбира се, че нямам. Аз ще остана поне още два часа. Ако си почистила хладилника, може да се прибираш.
Изразът на лицето й издаваше, че няма търпение да съобщи за това на Майкъл.
— Е, много важно.
— До утре тогава — отвърна Даяна престорено жизнерадостно.
Изключи компютъра си и подреди документите върху бюрото, за да не дава допълнителни поводи на Сюзън да я кастри. Бе толкова бясна, че не можеше да разсъждава трезво. Искаше само да се качи в лимузината си, да се прибере у дома и да се потопи в ароматната вана. Защо направи глупостта да каже на Майкъл Сисеро, че не иска да напуска? Е, какво толкова. Щеше да го направи утре. Сега нямаше търпение да се измъкне оттук.
Когато вратите на асансьора се затвориха зад нея, Даяна усети настроението й да се оправя. Утре щеше да напусне и всички онези злобни секретарки можеха сами да се заемат с архивирането и с билковия си чай. Щеше да намери друг начин да привлече вниманието на Ърни. Ваканция например. Да. Точно сега идеята й звучеше много примамлива. Даяна излезе от сградата и с радост забеляза познатата физиономия на Ричард, шофьора й, в лимузината, която тихо ръмжеше с включен мотор до тротоара. Когато той й отвори вратата с пожелание за приятна вечер, Даяна усети от раменете й да пада огромен товар. Имаше нужда от вана. Американците предпочитаха да вземат душ, но тя искаше да се потопи във водата, да прекара поне час, обгърната от облак пара, ароматизиран с помощта на маслото на „Флорис“, а после да масажира тялото си с лосион с масло от ший на „Л’Оситан“. „Щом се преоблека за вечеря и сваля тези обувки, които ужасно ми стискат, каза си решително Даяна, ще се почувствам като бял човек.“ Би могла да се обади на Фелисити и да помислят къде да излязат, например да гледат някое шоу като „Рент“ или „Чикаго“ отново. А може би най-доброто е да се обади по спешност на Ан-Мари, французойката рефлексолог, която да масажира краката й поне час.