Ърни обичаше да разполага с добре зареден минибар в колата, макар рядко да пиеше през деня. Но пък така впечатляваше другите шефове на компании. Точно сега Даяна бе много благодарна за този бар. Сипа си бърбън и кока-кола и отпи от дебелата кристална чаша, докато гледаше през затъмнените прозорци на лимузината как минават безшумно покрай сградите на центъра.
Постепенно започна да се успокоява. Напрегнатите мускули на гърба й се отпуснаха леко. Навън бе мрачно и студено, но тяхната жилищна сграда се издигаше пред погледа й добре осветена и приветлива. Мизерната й работа изведнъж й се стори като нелепа шега. Определено щеше да напусне още утре. Нека онази злобарка Сюзън да си прави сама кафето.
Портиерът примигна изненадано, когато тя нахлу във фоайето и му се усмихна автоматично. Даяна не разговаряше с обслужващия персонал, но обикновено се усмихваше любезно и се стараеше да бъде вежлива. Ърни не им обръщаше никакво внимание. Тежката врата на асансьора с позлатени орнаменти се плъзна леко, Даяна пристъпи вътре и натисна бутона за мансардния етаж, като завъртя ключа в ключалката.
Жилището бе осветено, макар Консуела да имаше половин почивен ден. Вероятно е забравила да угаси лампите. Даяна изрита обувките от краката си и изпъшка, предчувствайки удоволствието от дългата вана.
После замръзна. Откъм спалнята чу глас. Женски. Даяна познаваше обслужващия персонал и приятелките си, а този глас не бе на никоя от тях. Цялата настръхна от прилива на адреналин. Дали не е крадец? Невъзможно. Охраната е отлична. Дори и в асансьора бяха монтирани аларми. Може би Консуела е поканила своя дружка, докато господарката на дома е на работа. Ако беше така, трябваше сама да се погрижи за проблема. Ърни щеше да побеснее. Даяна въздъхна и отново се обу, преди тихичко да се приближи до спалнята.
Наистина бе жена. Висока и много по-слаба от нея, направо кльощава откъм гърба. Стоеше приведена с лице към специално проектираната ниша, която служеше за гардеробна на Даяна — малкото помещение, което бе нейното светилище, лична територия, където не припарваше нито съпругът й, нито най-близките й приятелки. Сърцето й се сви от гняв, когато забеляза с какво е облечена жената: една от нейните дрехи — червена вечерна рокля от копринено кадифе на „Ричард Тайлър“, скроена, така че да пада тежко върху изкусителните й извивки като тога върху тялото на римска богиня. Тоалетът висеше върху кльощавите рамене на натрапницата. Вътрешно кипяща от безсилен гняв, Даяна погледна към краката й. Бяха обути в чифт от съвсем новите й обувки „Маноло“, сандалите с тънки каишки, които с такова удоволствие купи от бутика преди седмица. Сега изпита отвращение. Знаеше, че никога повече няма да ги сложи. Нима напоследък е толкова лесно да си намериш работа в Америка, че Консуела е посмяла да стори това на един добър работодател?
Даяна най-сетне успя да намери сили да се обади със сковано гърло.
— Извинете — високо и студено каза тя. — Какво си мислите, че правите?
Натрапницата се завъртя и подскочи, зяпнала с отворена уста.
Беше Мира Чен.
Шестнадесета глава
Даяна я изгледа отвисоко. Умът й бе скован, както и тялото й.
Колко отвратително. Отблъскваща гледка. Нелепост. Мира Чен. Името измъчваше мислите й дни наред, а ето че сега жената е пред нея от плът и кръв. Една мъничка част от мозъка й — онази, която обикновено й казваше „пияна си“, когато наистина е така — не можа да се сдържи да не огледа лицето и фигурата на съперницата си. Почти не й обърна внимание на последното вечерно парти, имаше само блед спомен, че никак не хареса прилепналата долнопробна рокля, която Мира носеше тогава.
Червената й рокля висеше върху Мира прекалено широка. Изпита неувереност по отношение на тялото си. Излишните гънки на плата, които падаха свободно върху Мира, й се сториха като обида. Даяна мислено се укори, че би трябвало да отслабне. Повече никаква сметана и яйчен жълтък в хайвера. Опита да се отърве от хаотичните мисли. Истината бе, че имаше само три ключа за асансьора. Консуела не би се сприятелила с жена като Мира Чен, а вторият ключ е прибран на сигурно място в чантичката на Даяна.
Ърни е пуснал Мира вътре. Той й е позволил да мери дрехите на Даяна. Може би й е извадил собствен ключ.
Жената се бе изчервила силно и се задъхваше като риба на сухо.
— Не мислехме, че ще се прибереш — изрече тя накрая.
Даяна се опря на масивната дъбова рамка на вратата. В главата и сърцето й нахлу кръв. Отчаяно се мъчеше да се съвземе. „Ние“?