— Трябва да ставаш. Размърдай си задника и идвай! — твърдо му нареди Майкъл. — Може да ми е нужна подкрепа, а и има вероятност да искат да поговорят с някой от художествените редактори.
— Аз такъв ли съм? Художествен редактор? — От другата страна на линията се чу болезнено изпъшкване. — Обаждаш ми се посред нощ и ми говориш като на рекламен шеф. Аз не съм бизнесмен в костюм, Майк. Ти си такъв.
— Само за един ден. Домъкни си задника тук, мързеливецо. — Майкъл закри с ръка слушалката. Даяна Фокстън бе влязла с папките и чаша димящо кафе. Стомахът му изкъркори тихичко. — Остави ги на масата, Даяна. Та какво казваше?
Сет продължи с протестите си. Майкъл не разбираше защо другите не са толкова всеотдайни към работата си като него. Даяна още се мотаеше в полезрението му и талията и краката й ужасно го разсейваха. Това, че ги е покрила с парче плат, не означаваше, че не ги забелязва.
— Гледай да си тук до десет без петнадесет най-късно — каза той и затвори телефона. Изгледа строго Даяна. — Донесе ли бележките ми?
Тя кимна и отсечено посочи към папката, която остави на бюрото пред него. Огромният пръстен на лявата й ръка проблесна на светлината. Сигурно струваше повече от целия му апартамент. Майкъл настръхна.
— Какво чакаш? Нямаш ли си работа?
— О, имам достатъчно работа. — Хладният й английски тон бе толкова уверен и изискан. — Но се боя, че трябва да възразя относно езика ви.
Майкъл примигна.
— Моля?
— Ще приема извинението ви. Този път — каза тя.
— Не мисля, че разбирам за какво става дума — сковано отвърна Майкъл. Тази дама определено имаше голям кураж. Да му прави забележки в собствения му кабинет, след като той ръководи цялата фирма. Да не би да си въобразява, че след като е жена на Ърни, може да командва всички? Ако е така, с удоволствие ще разбие илюзиите й. Намръщи се. — Не съм използвал лош език към теб.
Тя остана решително на мястото си и го гледаше сурово, сякаш е пиян бездомник, който се е намъкнал без покана на някое от изисканите й партита.
— Не, не към мен. Но в мое присъствие. Помолихте ме да се обличам подходящо за офиса, господин Сисеро, и аз се съобразих. Но бих искала да ви помоля да използвате подходящ език в офиса пред една дама.
Майкъл се изчерви от смущение.
— Предполагам, че ще искаш да ме съдиш за сексуален тормоз — рязко отвърна той.
Тя се засмя деликатно. Смях за милион долара. Или повече.
— Едва ли. Аз… ние… не се нуждаем от пари. А и това е американски обичай. Аз не съдя никого, просто се справям с положението.
„О, така ли било? Много смели думи от човек, който с работил един-единствен ден в живота си“, каза си Майкъл. Леко наклони глава.
— Много добре, Даяна. Взимам си бележка. Можеш да си вървиш.
— Благодаря ви, господин Сисеро — тихо отвърна Даяна и излезе от кабинета му, като затвори вратата зад себе си.
Майкъл се облегна на стола си, отпиваше от кафето и се опита да се съсредоточи върху бележките си. Беше му трудно. Да я вземат мътните тази разглезена светска дама. По дяволите! Погледна часовника си. Дано Сюзън побърза, помисли си той, защото наистина му е нужна тук.
— Не може да бъде — въздъхна Нати Цукерман.
— О, вярно е — прошепна Фелисити с премерена загриженост и внимание в гласа си. Джоди Гудфренд не каза нищо, а само поклати идеално фризираната си руса коса.
Бяха настанени на една от най-добрите маси в „Четири сезона“. Зоркият поглед на Фелисити улови Бари Дилър и Дейвид Гефън, магнатите от развлекателния бизнес, както и Синди Крауфорд и Ранди Гербер. Имената на госпожа Цукерман и госпожа Гудфренд бяха свършили работа. Тя самата никога не би си намерила място в последната минута без тях и в никакъв случай в такова престижно място, където дамите можеха да гледат кой седи наоколо и съответно да бъдат забелязани от останалите. Дискретните златни халки на пръстите на двете по-възрастни от нея жени проблясваха като лаврови венци на победата в очите на Фелисити. Госпожа Ърни Фокстън може би нямаше да се радва на същото влияние, но щеше да е много близо до него. „Дайте ми само шест месеца, каза си тя, и направо ще откажат място на Синди заради мен.“
Сервитьорът се приближи с още шампанско. „Кристал“ в този ресторант струва колкото самолетен билет до Европа — ако пътуваш в туристическата класа, разбира се. Фелисити кимна величествено. Гостенките й бяха напълно уверени в социалния си статус и следователно можеха да пият на обяд, ако така са решили. Все едно, та нали в шампанското на практика нямаше никакви калории? Всички супермодели го пиеха. Напоследък Фелисити не би могла да си позволи бизнес класата, а в никакъв случай не би летяла в туристическата, но се бе отпуснала за шампанското и обяда. Познаваше тези жени от години и когато бе наистина госпожа Метсън, бяха доста близки. Сега отчаяно се стремеше да си спечели уважението им.