— Точно така. Двеста и петдесет хиляди долара на човек. — Феликс замалко да си оближе устните, предвкусвайки успеха.
— Преди да се размечтаете съвсем, нека чуем докладите — сухо ги прекъсна Майкъл. — Имаме още работа.
Шестнадесет етажа по-нагоре, в неговия палат от хром и стъкло, Ърни Фокстън също обсъждаше финансовите успехи.
— Красота. — Джийн Фелоус въртеше в ръцете си книгата за Пепеляшка на „Грийн Егс“, но не говореше за плътната лъскава хартия, нито за изящните рисунки с водни бои. Очите й бяха вперени в цифрите за продажбите, които Питър Дейвиц им показваше на отсрещната стена. — Никога не съм виждала такива продажби на детска литература. Заради илюстраторите е.
— Имате ли имената и адресите им? — попита Ърни Фокстън.
Фелоус се извърна тромаво към президента на компанията.
— Да, точно както наредихте, господин Фокстън. Взех имената и адресите им и подписах с всеки от тях индивидуален договор от името на „Блейклис“. Ексклузивни договори, включващи клауза за забрана за работа в конкурентна фирма. За една година.
Ърни потри длани.
— Отлично. Това ще им върже ръцете.
Лицето му светна от мисълта за собственото му коварство. Такива клаузи обикновено имаше в договорите на президентите на филмови компании и на инженерите, но защо да не ги използва и за разни драскачи и художници? Това означаваше, че ако откажат да работят за „Блейклис“, няма да могат да рисуват за никой друг — например за някоя нова фирма, която Сисеро може да направи, след като разбере какво му се е случило. Единствената работа, която можеха да си намерят, е да сервират в някое заведение за бързо хранене. Ърни започваше да разбира по нещичко за така наречения артистичен темперамент. Сет Грийн нямаше и представа какво е подписал, но проблемът си е лично негов. Щеше да рисува за „Блейклис“ или изобщо нямаше да рисува. За човек като Сет — противен женчо, по мнението на Ърни — това би било непоносимо. Същото се отнасяше и за другите хлапаци, които Сисеро бе наел.
— Говорихте ли с търговците? С „Амазон“ и другите интернет компании?
— Разбира се — прилежно отвърна Джанет Дженсън. — Те не се интересуват от вътрешната политика на компанията ни. Искат да са сигурни, че поредицата ще продължи. Всички са ви гледали по телевизията, господин Фокстън. Смятат, че заслугата е ваша.
— Така и трябва — безсрамно заяви Ърни. — Това е продукт на „Блейклис“, а аз ръководя издателството.
— И при това много добре — угоднически му се усмихна Джанет.
Ърни нямаше нищо против. Какво пък? Нали е вярно.
Довечера щеше да се обади на Джейн Гренуил в кантората й, за да й каже как да съобщи лошите новини. Бе планирал чудесна изненада. Даяна също щеше да си получи заслуженото, и то в двоен размер, което досега не се бе случвало. Фригидна глупачка! Фелисити имаше право. По-добре, че се отърва от нея.
Мислите му се прехвърлиха от победата към новата камериерка, която Фелисити нае да се грижи за личните му нужди. Дребничка, спретната девойка от евро-азиатски произход, с млечнобяла кожа и дръпнати очи. Ходеше из апартамента му с много тънки токчета, високи поне десет сантиметра, и къси черни роклички, прилепнали по момчешката й фигура. Харесваше му да си представя неприличните думи, които биха се излели от устата й, ако й даде възможност. Фелисити гледаше да не е с него поне три от всеки пет нощи. Правеше каквото й каже, освен в спалнята, където бе особено настойчива и драскаше гърба му с дългите си нокти. Възбуждаше го много лесно. Почти не ядеше нищо, беше много добра във френската любов и настръхваше под докосванията му, които тя сама насочваше. С удоволствие похапваше от голото й тяло. Понякога тя дори заплиташе с миниатюрни панделки малкото къдрави косъмчета, които бе оставила по венериния си хълм.
Предната вечер излезе за пръв път с нея в града и с удоволствие забеляза втренчените погледи на околните.
Фелисити му напомняше, че целият град ще следи как точно ще се справи със ситуацията с Даяна. Така както следяха отблизо и бизнеса му, мислеше си Ърни. Добре. Нека гледат, щеше да им покаже как се оправят истинските мъже.
— Чудесна работа сте свършили всички. — Тонът му подсказваше, че трябва да се омитат. Звънна на Ема, заместничката на Марша. — Ема, свържи ме със сър Ангъс Картър. Веднага.
Майкъл направи нещо, което никога не бе правил, като даде на всички почивка следобеда. Хелън и Кара подсвирнаха, взеха си чантите и се ометоха за по-малко от две минути. Ръководителите на отдели не изразиха толкова бурно радостта си, но изобщо не възразиха. Навън бе топъл слънчев ден и можеха да се приберат по домовете си преди пиковия час, да поседнат на сянка в дворовете си, да хапват парче диня и да си мислят за двеста и петдесетте хиляди долара, които щяха да получат, задето са му повярвали и са работили с него.