— Тук съм — обади се тя.
Сисеро я погледна. Какво прелестно създание. Мислено свали памучната дреха от забележителните й гърди и отлично оформеното й дупе. Дразнеше го със способността си да изглежда в идеална форма във всеки миг от деня. Как би искал да плъзне тясната пола нагоре по бледите извивки на ханша й, да я наведе върху бюрото си и да изпише с език името си върху изпъстрената с лунички падинка между гърдите й. Вярваше, че може да накара зърната й да станат по-твърди и от камъчетата на морския бряг само за двадесет секунди. Представи си я как изгубва самоконтрол, лъскавата й коса — влажна и разпиляна — покрива гърдите му, плоският й корем се повдига към него, а дългите й пръсти го стискат здраво, докато тя се извива страстно назад…
Майкъл си наложи да вдигне поглед. Слава богу, че панталоните му бяха скроени широко. Не биваше да позволява тази жена да го изважда от равновесие. Освен това е омъжена. Беше абсолютно забранена територия.
Но пък бе убеден, че е гъвкава като змиорка.
— Виждам. — Тонът му беше забележително делови и спокоен. — Имам нова задача, в която искам да опиташ силите си.
— Мисля, че вече съм се нагърбила с толкова, колкото мога да понеса.
— Това го решавам аз — безцеремонно отсече Майкъл. — Искам да прегледаш още някои рисунки и скици.
— Защо? — Даяна приглади косата си. Той си представи как я хваща в ръка и запушва с нея устата й, докато завързва ръцете и краката й, за да си поиграе с тялото й, докато накрая тя безпомощно започне да се извива към него. — Вие не архивирате рисунките. Не ми казвайте, че сте решили да започнем да правим архив и на всички картини.
Майкъл й се усмихна широко. Възможно най-наглата и самоуверена усмивка на света.
— И какво ще направиш — ще тропнеш ядно с крак ли? — попита я.
Даяна помръкна.
— Не съм в настроение.
— Много жалко, но пък аз съм — отвърна Сисеро.
Той завъртя ключа в бравата. Беше много старомодно да се отварят офисите с ключ. На горните етажи навсякъде имаше кодове и пароли за достъп. Но Даяна знаеше колко ненавижда излишните разходи шефът й. Какъв контраст със съпруга й — дали все още бе неин съпруг? — който е ненаситен към лукса. Колко ли струва на акционерите частният му самолет, двата хеликоптера, ежемесечните полети до Атлантик Сити, както и голф турнирите за супер агентите и авторите на бестселъри? Много, но пък Ърни не се интересуваше от чуждите разходи. Вълнуваха го само собствените му пари, от които напълно я бе отрязал.
Някой се качваше тежко по стълбите. Тя се обърна и видя мъж в костюм да се приближава към тях. Позна го — Реджи Шроптън, един от адвокатите в компанията на Ърни.
— Здравей, Реджи — любезно го поздрави Даяна.
На бледите му страни се появи яркочервено петно от смущение, но той не вдигна поглед. Стискаше две папки с документи.
— Здравейте, госпожо Фокстън. — Тя примигна, по-рано я наричаше Даяна. — Господин Сисеро. Опасявам се, че ви нося някои документи.
Сисеро протегна ръка и ги грабна.
— Документи? Май сте започнали доста отрано днес?
— Може да се каже. — Реджи вдигна глава и вторачи воднистите си очи в Майкъл. — Трябва да ви помоля да ми дадете този ключ.
— Моля? — сопна се Майкъл.
— Това са заповеди за прекратяване на договора ви, както и този на госпожа Фокстън. Такива са връчени и на всички останали служители на „Грийн Егс“. Компанията оттегля финансирането си и замразява всяка дейност на този етап. Както е според договора ви, получавате едномесечна заплата вместо предупреждение.
За миг Майкъл не можа да каже нищо. Опитваше се да асимилира чутото, но нещо не се връзваше.
— Предполагам, твърде наивно е да вярвам, че се шегувате?
— Никога не се шегувам — с тънко гласче го увери Реджи.
— Но явно някой в „Блейклис“ си пада по глупави шеги. Аз имам договор.
— С клауза за консолидиране на компанията, валидна за първите осем месеца, която анулира всякакви по-нататъшни задължения от страна на „Блейклис“, включително осигуряване на офиси, покриване на производствени разходи, здравни застраховки и премии — изрече на един дъх Реджи. В очите му имаше противно пламъче.
Даяна го разпозна. Това е любимият израз на Ърни. Сърцето й се сви. Работата й се бе изпарила като дим. Колкото и незначителна да е, тя бе всичко, което имаше.