— Какво сте направили?
Хърб Брилстайн, адвокатът, който Клеър й препоръча, я зяпна ужасено. Фотьойлът, на който седеше, макар и от тъмнозелена кожа, внезапно й се стори крайно неудобен. Даяна се размърда на мястото си. Погледна навън към Пето Авеню през прозорците на осемнадесетия етаж, където се намираше кантората на „Брилстайн и Брукс“, неопитните бракоразводни адвокати в Манхатън. Когато им се обади, те направиха всичко възможно по-бързо да се срещнат с нея. Съпругата на Ърнест Фокстън. Но по време на предварителната среща с шефа на кантората Даяна усети как с всяка изминала минута температурата в залата охладнява с няколко градуса.
— Напуснали сте семейното огнище? По своя воля? И не сте потърсили контакт със съпруга си седмици наред? И макар по-рано да не сте работили, наскоро сте приели платена работа?
— Точно така — изчерви се Даяна. — Просто не исках да съм близо до него.
— Тогава трябваше да го накарате той да иде на хотел. Не сте били женени дълго, госпожо Фокстън, по-малко от година. Позицията ви е много слаба. Трябва незабавно да се върнете в дома си. А колко време сте се срещали, преди да се ожените?
— Две години — измърмори Даяна.
— Може би е добре да започнем с това. Но се налага да се приберете вкъщи, госпожо Фокстън. Веднага.
Даяна излезе от кантората леко замаяна. Според адвоката всичко бе много просто, но тя не смяташе така. „Трябва да влезете във владение на семейното жилище.“ Не бе очаквала да стигнат до развод, а само Ърни да види каква ужасна грешка е допуснал и да се върне на колене при нея. Тя потрепери под бледите лъчи на зимното слънце. Дали нейната грешка щеше да се окаже фатална? Сдобряването не беше сред възможностите. Не и след като смехът на Фелисити още кънтеше в кошмарите й нощем. Не искаше да се върне в родината си, а и адвокатът по имиграционно право й каза, че може да остане, тъй като бракът й с американски гражданин е сключен с най-добри намерения. Вечерните партита, отразени на страниците на жълтата преса, го доказваха. Но сега загуби дори и мизерната си работа. Замисли се колко ли взима на час адвокатът й и се стресна. Офиси като техните означаваха големи разходи. Да, задължително трябваше да измъкне прилична сума от Ърни. Ако се налага да преглътне гордостта си и да поживее няколко месеца с него, така да бъде.
Не си правеше никакви илюзии. Ърни уволни Майкъл Сисеро, както и много други преди него. Но отлично знаеше, че и тя работи в онзи офис. Уволнението беше преднамерена обида.
Предстоеше й битка.
Нямаше и представа колко жестока битка.
Таксито спря пред жилищната сграда в Сентрал Парк Уест и Даяна слезе внимателно, като се стараеше да не изцапа в кишата мокасините си „Ралф Лорън“. Бе подбрала грижливо тоалета си — тъмна рокля на „Дона Карън“, съчетана с чанта на „Хермес“, семпъл и класически избор. Беше се гримирала старателно, а русата й коса бе прибрана в стегнат кок. Засега пресата не бе надушила за раздялата им, нито уволнението й, но ако наоколо дебнеше папарак, Даяна искаше да е подготвена. Замисли се дали да не извади слънчевите си очила от чантата, но се отказа. Ърни можеше да реши, че се опитва да прикрие зачервените си очи, а тя не искаше да показва слабост.
Влезе в сградата и се запъти към асансьора.
— Извинете, госпожо. — Беше гърленият тексаски акцент на Брад, служителя от охраната. Приближи се до нея, леко се изчерви и наведе глава. — Имате ли уговорена среща?
— Разбира се, че не. Аз живея тук.
Брад се изчерви още по-силно.
— Опасявам се, че ви е нужна предварителна уговорка, за да се срещнете с господин Фокстън, госпожо.
Даяна повдигна изненадано вежди.
— Познаваш ме, Брадли. Аз съм Даяна Фокстън. Госпожа Фокстън. — Тя отвори чантата си, като нарочно размаха ръка, за да проблесне годежният й пръстен, после извади ключовете си. — Виждаш ли? Живея на мансардния етаж. Мога и сама да се кача.
— Съжалявам, госпожо. Апартаментът е закупен само на името на мъжа ви. Той помоли управата на сградата да не ви допуска горе.
Даяна рязко си пое дъх. В гърдите й се надигна гняв и болка.
— Може би е по-добре да ми дадете тези ключове — предложи Брад и пристъпи към нея.
Тя се стегна и го закова на мястото му само с един леден поглед.
— Дори не си помисляй да ме докоснеш, освен ако ти и компанията не сте готови да отговаряте за непровокирано нападение. Ще задържа ключовете.
— Да, госпожо. — Охранителят веднага направи крачка назад. — Но ще разберете, че те вече не са ви нужни. Господин Фокстън ни помоли да ви информираме, ако се появите, че е сменил бравите.