Не искаше да звъни на Ърни. Отчасти заради гордостта си, но също и защото не бе сигурна, че ще приеме обаждането й. Даяна си представяше как секретарката му я слага на място. „Съжалявам, госпожо Фокстън, не може да говори с вас в момента. Ще оставите ли съобщение?“
Поклати глава. Никога няма да стигне дотам. Нито пък ще изтича при баща си. Колко би се зарадвала на такава развръзка Фелисити Метсън.
На ъгъла на Четиридесета улица и Парк Авеню имаше заведение за бързо хранене. Даяна влезе и си поръча голяма чаша кафе с малко ликьор „Амарето“ в него. Взе я и седна на тиха маса в ъгъла, където можеше да помисли над възможностите си. Ако имаше такива.
На дървени поставки бяха наредени различни вестници. Даяна разсеяно взе един брой на Нюз и зяпна с ужас последната страница. Собственото й лице — красиво и тъжно — я гледаше над дребния шрифт. Изглеждаше изтощена и тъкмо влизаше в една от станциите на метрото.
Съседната снимка бе на Фелисити в дълга вечерна рокля на „Келвин Клайн“ — каква липса на въображение, каза си Даяна, — натруфена с диамантено колие и дълги висящи обеци. По нея блещукаха толкова много камъни, че направо можеше да потъне. Ърни, в някакъв безвкусен смокинг и с пояс на кръста, стоеше до нея. Бяха ги снимали при влизането им на престижния бал на нюйоркския литературен кръг — едно от благотворителните мероприятия, които я бяха канили да председателства, спомни си с болка Даяна.
„Старата — навън, да влезе новата“ — крещеше с големи букви заглавието.
„Никой не може да обвини Ърни Фокстън, че не следва собствените си съвети. Политиката на безмилостни съкращения в компанията му явно се простира и в семейните му отношения. Бившата «кралица» на светското общество «лейди» Даяна сега си купува билетче за метрото, докато новата «изгора» на Фокстън Фелисити М. блести по-ярко и от фойерверките на Четвърти юли. Говори се, че Даяна отчаяно си търси работа. Пожелаваме й късмет. Ако може да успее в този град, значи може да успее навсякъде.“
„Боже мой!“, смая се Даяна.
— Добре ли си, скъпа? — Сервитьорката се бе приближила, за да й долее още кафе. — Изглеждаш бледа.
— Добре съм. — За да го докаже, Даяна отпи от сладкото си кафе. — Благодаря.
— Щом казваш — съгласи се жената и я остави.
Сълзи на срам и унижение напираха в сините й очи, но Даяна ги спря със силата на волята си. Нямаше да се разплаче пред хората и в никакъв случай няма да се прибере у дома. Стомахът й се бе свил на топка от гняв. Проклета да е Фелисити! Представи си как й се присмива с останалите от клуба. Малкото й юмруче удари предизвикателно по масата.
„Ще си намеря работа, зарече се Даяна, дори и да стана сервитьорка.“
Какво й бяха казали на всички интервюта?
Няма опит. Няма препоръки.
Даяна погледна през прозореца към Парк Авеню и към богатите дами от висшето общество, които наемаха специални хора да им разхождат кучетата, видя и портиерите пред жилищните сгради, които тя някога отхвърляше като недостатъчно престижни. Това бе нейният свят, а не този тук! Прелисти вестника, като се спираше само на някое и друго заглавие. Това й помагаше да не изтърве нервите си пред хората. Англичаните са пословични с хладнокръвието си.
Изведнъж спря. В бизнес страниците, които тя никога не четеше, имаше малко заглавие, закътано в левия долен ъгъл.
„След яйцата… сега и бекона.“
„Кой млад предприемач — макар и само за пет минути — започва отначало? В същия офис в Ийст Вилидж, откъдето се изнесе само преди месец? Е, какво пък… спечеленото лесно, лесно се губи, нали, Майкъл? Надяваме се, че Източна единадесета улица не е прекалено ниско ниво за теб, след като си бил в небостъргача на мултинационална компания…“
Сърцето й подскочи. Той е. Трябваше да е той.
Даяна стисна здраво чашата си. Майкъл Сисеро през цялото време се държа грубо, направо отвратително с нея. Беше ли дотолкова отчаяна, че да потърси неговата помощ?
Лек ветрец отгърна страниците на вестника и тя отново видя собствената си снимка. Диамантите на Фелисити проблеснаха подигравателно от черно-бялата страница.
Тя взе чантата си, излезе на улицата и спря едно такси. Никакво метро повече.
Двадесет и четвърта глава
— Нищо не можем да направим, господин Сисеро. — Джон Мота, адвокатът от италиански произход, който го прие, поне бе достатъчно любезен да му обясни. — „Гренуил и Бифт“ не са наети директно от „Блейклис“, така че няма явен конфликт на интереси. Казахте, че сте подписали обяснителната записка.