Даяна си купи розова копринена рокля на „Миу Миу“ с копчета от яката до подгъва й се появи с нея в офиса, комбинирана с чифт високи и елегантни сандали с тънки каишки в лавандулов цвят.
Майкъл изобщо не я забеляза.
Тя ядно се нахвърли на работата си.
— Ела и виж само какво става — обади се Опи и повика с костеливия си пръст Майкъл.
Сисеро въздъхна, но стана да види какво иска. Опи непрекъснато се хвалеше за някой сложен код, който е успял да разбие, или за гладкото движение на графичните му линии. Майкъл не го разбираше; оставяше техническото изпълнение на тайфата от професионалисти в бранша. Въпросът бе да се насърчават служителите. Той смяташе, че Опи и Джени Фароу са двамата му най-добри програмисти по отношение на кодовете за компютрите. Част от успеха на „Империал Геймс“ се дължеше и на ентусиазма и всеотдайността на хората, които работеха във фирмата. Майкъл настояваше всички да идват навреме на работа, но това бе единственото му изискване за дисциплината.
Неговите илюстратори и програмисти се обличаха с къси панталони и тениски, на които имаше какво ли не — от „Металика“ до герои от боксовите мачове, докато шефовете на отдели обикновено носеха костюми. Беше се замислял дали да не забрани на момичетата поли над коляното, но това не е издателство. Офисите му бяха пълни с хлапета, а те не се развиваха добре, когато ги потискат.
Трябваше да признае, че Даяна Фокстън прие ролята си на офис мениджър присърце. Създаде най-подходящата атмосфера за служителите. Работеха в половината от една градска къща и Даяна се стараеше да е заредена с всичко необходимо, така че да се чувстват като у дома си. Бе намерила най-доброто оборудване на цени, които му се струваха невероятни, но по-важното бе, че се стараеше всеки ден да има свежи цветя, достатъчно чай и кафе, кошници с пресни плодове, кока-кола и курабийки за програмистите, които си падаха по калорични закуски. Беше заредила лак за коса, парфюми и одеколони в баните и се грижеше да им доставят храна и бира в офиса, когато момчетата работеха до късно.
Хората споделяха с Майкъл, че им е приятно да идват на работа.
На него също му бе приятно. В момента осъществяваше мечтата си. След всеки малък успех усещаше как кръвта във вените му пулсира по-бързо и той искаше още, ако може дори вчера! Все още живееше в малкото си студио просто защото не можеше да отдели време за преместване. Единственият лукс, който си позволи, бяха два-три нови костюма, тъй като непрекъснато ходеше по срещи.
Сега влезе в малката стаичка с изглед към улицата, където компютрите бяха разположени под красив акварелен пейзаж на Мартас Винярд.
— Погледни само — ухили се Опи.
Беше една от новите интерактивни игри от класическата поредица. „Хенри V“ от Шекспир. Графиката бе много плавна и интересна. Може и да не е конкуренция на „Туум Рейдър“, но вярваше, че родителите лесно биха накарали децата си да научат нещо с тази игра.
— Много е добра — каза Майкъл. — Не, направо е фантастична. Продължавай в този дух…
— И може би ще получа свободен уикенд?
— Нека не прекаляваме — подразни го Майкъл. — Къде е Даяна?
— В предния офис е. Затворила се е там вече цял час с някакъв мъж.
— Ясно.
Сисеро се извърна, за да не забележи Опи тъмната сянка, която премина по лицето му. Бе се опитал да свикне с Даяна. Всеки божи ден тази жена се появяваше с тоалет, който караше кръвта му да кипне. Или някой втален, лек като пух, небесносин костюм, или рокля без презрамки, която, макар и с консервативно деколте, я обгръщаше като втора кожа й очертаваше стегнатите извивки на дупето й и заоблените й гърди. Дори и обувките й го смущаваха; деликатни и с тънки каишки, които дори и когато бяха на равна подметка, го караха да си представя жартиери или дантелено бельо. Гримът й бе много лек, но все така подчертаваше пищната пълнота на устните й, високите й скули и черни извити вежди, плътни, а не изскубани до косъм. Косата й винаги бе с различна прическа. Понякога се чудеше как ли ще се появи на следващия ден. Елегантен кок, по младежки свежа конска опашка, сложно заплетена плитка или леко подвити пищни букли, които го подсещаха за реклама на скъп шампоан.
Всеки ден си казваше, че трябва да я смъмри да не се облича толкова провокативно.
И всеки ден разбираше, че няма никакъв шанс, защото няма за какво да се хване.
Даяна бе много коварна. Знаеше точно как да спази буквата на правилника за облеклото в офиса, като в същото време напълно престъпваше духа. Как би могъл да възрази срещу дълга до пода бяла рокля с малки къси ръкави? Но и как би могъл да не забележи деликатната дантела върху вдлъбнатината между гърдите й, гальовната прегръдка на памука върху дупето, плоския й корем и начина, по който асиметрично скроената пола подчертаваше всяко дребно движение на ханша й?