Выбрать главу

— За кого се мислиш? — възкликна Даяна. Лицето й бе пребледняло и сините й очи блестяха. Приближи се решително към него. — Мисля, казах ти, че имам лична среща. Да не би да си въобразяваш, че можеш просто така да нахлуеш?

— Мисля, че мога да правя каквото си поискам. Аз съм шефът.

Тя се засмя.

— Нима не съм си заслужила правото на петнадесет минути лично време? Работя ден и нощ за твоята компания, шефе.

— Смяташ, че си жертвала нещо заради „Империал“? Дори нямаш представа какво означава това — презрително отсече Сисеро.

Даяна посегна и го удари силно през лицето. За миг той остана толкова шокиран, че изобщо не реагира. Ако беше го очаквал, щеше да блокира ръката й. Не позволяваше на жените да го удрят. Ако някой мъж се бе опитат да го стори, щеше да го остави в безсъзнание до средата на следващата седмица. От страна на жена, като Даяна, не бе нещо повече от опарване. Но проявеният от нея кураж направо го смая.

За миг си представи как я премята върху коляното си, повдига изкусителната й пола и я наплясква по дупето. Това определено щеше да й е от полза.

— Би ли била така добра — с равен глас подхвана Майкъл — да ми обясниш какво си въобразяваш, че правиш?

— Правя каквото ми се иска — сопна се тя. — Значи не смяташ, че съм направила достатъчно жертви за тази фирма? Нека ти кажа нещо. Този човек е адвокат.

Сисеро примигна.

— Обясни ми.

— Да ти обясня ли? — възкликна Даяна и отметна косата си. Гледаше го ядосано, провокираше го — беше истинско предизвикателство. Представи си как смъква сакото от крехките й рамене и раздира на две роклята й. Това, разбира се, не означаваше нищо — фантазираше си за нея, както би го направил за някое друго красиво момиче. — Значи искаш обяснение. Какво ще кажеш за това, че си толкова зает да заповядваш на всички в проклетия си офис, че изобщо не ме забелязваш! Аз имах личен живот, преди да дойда тук, Майкъл. Опитвах да си върна поне частица от него. Без никаква помощ от твоя страна. Мислех, че можем да бъдем приятели, вероятно съм сбъркала. — Даяна грабна документите и ги хвърли към него. — Това е споразумението за развода ми. Адвокатите ми току-що измъкнаха половин милион от мен, защото са направили няколко телефонни обаждания.

Майкъл не си направи труда да ги вдигне.

— Съжалявам. Но сама си си виновна.

Даяна не повярва на ушите си.

— Моля?

— Така е. — Господи, колко унизително бе да я гледа с тези очи, с гъсти черни мигли, сякаш той знае всичко, а тя е глупава кукла. — Ще те извиня за избухването ти само този път. Но не ме обвинявай за грешките си. Била си прекалено надменна. Не си отишла при адвокат от самото начало. Би могла да сключиш по-изгодна сделка, ако не бе чакала до последния момент. И защо това да е моя грешка?

Даяна направо побесня. Понякога го мразеше. Беше толкова самоуверен. Усети как кръвта й отново кипва. Искаше да излее гнева си и без да мисли, замахна с ръка отново да го удари.

Но Майкъл бе прекалено бърз за нея. Той протегна ръка и сграбчи нейната за китката, като я стисна здраво. Бореше се с него, но не можеше да се измъкне. Само след миг я притисна към себе си, а после ръцете му обхванаха лицето й и принудиха устните й да се вдигнат към неговите и той започна да я целува безпаметно.

Двадесет и седма глава

Утрото озари Рим, златно и топло, с обещанието за поредния жарък ден. Фелисити Метсън въздъхна. Тук бе толкова скучно; да се влачи навсякъде след скъпия Ърни се оказа по-тежко, отколкото смяташе отначало. Надяваше се, че той ще се откаже от идеята си да купи някой от струващите милиони апартаменти, разположени в театъра на Марсел, сътворен преди повече от две хилядолетия. Изобщо не я вълнуваха безбройните паметници от Древния Рим, които бяха обрасли в диви макове и ги обитаваха малки черни гущери, стрелкащи се напред-назад като езика на новата камериерка на Ърни. Колкото до ренесансовите църкви със скулптури на Да Винчи, картини на Рафаело и кой ли още не, Фелисити се чувстваше неудобно вътре. Такова глупаво разхищение. Защо да се излагат такива съкровища, за да ги зяпат всякакви простосмъртни? Дълбоко в себе си тя изпитваше погнуса, че нещо толкова велико като например „Мойсей“ на Микеланджело в „Санта Мария Маджоре“ стои там, за да могат разни затлъстели италиански домакини и работници със загорели ръце и евтини костюми да го зяпат след неделната служба. Как биха могли те да оценят подобно изкуство? По-добре да се прибере в някой музей или, за предпочитане, да се продаде. Например на нея.