Горан Петрович
Жената, която пее
Тънички следи от раци, плуващи срещу течението
Удобно настанен в плетен стол, с одеяло, нехайно преметнато върху двете колена, небрежно хванал въдицата, която получи от колегите при пенсионирането си, господин Павле загрижено наблюдаваше ръкава на небето, който можеше да се види от неговия балкон. Повърхността на свода беше бистра. На дъното можеха да се забележат тънички следи от раци, които плуват срещу течението. Господин Павле и по-рано беше забелязал това движение. Ни най-малко не би преувеличил, ако каже, че го беше проучвал сериозно. Напролет, скърцайки от несъгласие, хълмовете на облаците се топят в по-малки айсберги, които след това потъват по пътеките на течението. Тъкмо навреме да открият връщането на раците със своите младоженки.
Всичко това е добър знак, че може да се хвърли въдицата нагоре. Въпреки това господин Павле никога не беше се занимавал с риболов. Поне не така както изискват навиците. Той лови риба без въдица. Горе, за края на неговия конец, е привързана само оловна тежест и шарен поплавък, колкото да може точно да отбележи докъде е стигнал при разглеждането на свода.
Колко непредвидим само е този свят, мислеше си господин Павле, като внимателно следеше вече по-силните отблясъци на седефените охлюви на дъното на небето. Наистина слънцето меко се свива както всяка пролет, някои събития се случват както винаги, но въпреки това може да се каже, че светът е пълен с изненади. Ето на, можеше ли да предположи, че при излизането си в пенсия ще получи от колегите си въдица. Той, който не се интересуваше от риболов. В такива случаи обикновено се подарява стенен часовник. Което, разбира се, е доста неуместно.
Нежната топлина на късния следобед се плъзгаше по лицето му. На свода се появиха и блестящи кръгове. Сигурно някъде отвъд зрителното му поле е кацнало пораснало рибарче и гордо е запляскало с криле. Шареният поплавък трептеше. Една жена в отсрещната сграда смело се навеждаше през прозореца. Далечината не позволяваше да се чуе добре, но изглежда пееше. Във всеки случай отваряше си устата. Кръговете изчезнаха от небето така, както се появиха. После и поплавъкът се оклюма.
Ето, по свода мина червеноперка
Какво ли пее жената отсреща, питаше се господин Павле, напрягайки слуха си. Ясно се вижда как нежно отваря уста, как гърдите й буйно се надигат, как главите на другите съседи любопитно, благосклонно се появяват по прозорците, та да могат да я чуят по-добре. Краят на март е най-подходящото време за песен. Ето, по свода плавно мина червеноперка. Докосна с опашка поплавъка. Конецът затрепери. Прътът кротко се изви. Но това никой не го забелязва. Всички живеещи в околните сгради са обърнати към жената, която пее. Ех, ако чуваше по-добре, щеше да слуша и той, така само може да предположи колко разкошна е арията.
Като зажумя, господин Павле изведнъж реши: ще стане от стола и ще се приближи до парапета на балкона. Вероятно тогава ще може да познае мелодията. Тази непредвидена разходка може да използва и като опит да докосне една по-ниска небесна вълна. Имат ли край изненадите, които дебнат човека! Само миг преди това го интересуваше единствено движението на раците, които плуват срещу течението. Но за техните пътища вече беше мислил днес. Мина и една червеноперка. От запад трябва да пристига цяло огнено ято. Винаги е така преди залеза на голямото слънчево гнездо, избягалите червеноперки нахлуват в източната, по-бавна половина на течението.
Тъмните треви криеха мястото на оловната тежест
И господин Павле остави риболовния прът във вече приготвения чатал до своя стол, раздели се с одеялото и смело се приближи до парапета на балкона, като се наведе напред, доколкото позволяваше студеният метал. Жената, изглежда, пееше още по-силно, тъй като и тяхната, и съседната сграда бяха гъсто окичени с човешки глави, които внимателно слушат. Въпреки това господин Павле продължаваше да не чува нищо. Може би само едно силно провлечено а-а! Впрочем не беше сигурен дори в това. Гласът на жената сякаш нарочно се разминаваше с несигурните му уши. Все едно, в очите му се вля още един ръкав на свода. Блестящият грозд от мехурчета говореше, че там пребивават миди, които убиват времето си с неумерено дълги разкази.
Вляво от неговия се намираше съседният балкон, на който стоеше млада, наскоро настанила се семейна двойка. Господин Павле нямаше навика да приказва надълго и нашироко със съседите си. Поздравяваше тихичко с „Добър ден!“, и то само тогава, когато денят наистина си го биваше. Да не би случайно да се излъже, ако им се обади? Категорично не! Те сигурно също виждат това меко сияние на небето! Впрочем силно го интересуваше какво пее жената.