— Поеми си дъх, сладурче — прошепнах, обгръщайки главичката й с длан.
Тя се задави, закашля се.
Секундите бавно минаваха. Стаята сякаш охладня; пламъците зад мен стихнаха. Тогава тя заговори, заровена във възглавницата.
— Кажи какво? — попита я Ед.
Вдигайки глава, с размазани бузи, Оливия заговори на прозореца:
— Искам да си ида вкъщи.
Гледах лицето й, треперещите устни, влажното носле; после погледнах Ед, бръчките на челото му, тъмните кръгове под очите.
Аз ли ни причиних всичко това?
Сняг зад прозореца. Гледах как вали, видях отражението на трима ни в стъклото: мъжа ми, дъщеря ми и аз, свити заедно край огъня.
Кратко мълчание.
Изправих се, отидох до бюрото. Мери ме погледна и устните й се разтегнаха в напрегната усмивка. Усмихнах се и аз.
— Бурята — започнах аз.
— Да, госпожо.
— Колко… колко е близо? Опасно ли е да се кара?
Тя се навъси, заудря по клавиатурата:
— Обилен снеговалеж не се очаква по-рано от два часа — каза тя — но…
— Можем ли тогава… — бях я прекъснала, — извинявайте.
— Исках само да кажа, че зимните бури са непредсказуеми. — Тя хвърли поглед над рамото ми. — Искате да си тръгвате ли?
Обърнах се, погледнах Оливия в креслото, Ед, клекнал до нея.
— Мисля, че да.
— В такъв случай — каза Мари — мисля, че сега е моментът да го направите.
Кимнах.
— Бихте ли ни дали сметката, моля ви?
Тя отговори нещо, но аз чувах само виещия вятър, пукащите искри в огъня.
Трийсет и шест
Скърцане на твърдо колосана калъфка под ухото ми.
Стъпки в близост.
После — тихо, но странно тихо, по различен начин тихо.
Облещвам очи.
Лежа на една страна, гледам към радиатор.
А над радиатора — прозорец.
Зад прозореца — тухлена стена, зигзагът на пожарната стълба, грозната сграда на Спешна помощ.
Друга сграда.
Лежа в двойно легло, завита с гладко опънат чаршаф. Измъквам се, сядам.
Опирам се на възглавницата, оглеждам стаята. Малка е, скромно обзаведена — всъщност едва обзаведена: пластмасов стол до стената, нощно шкафче до леглото, кутия с бледорозови хартиени салфетки на шкафчето. Нощна лампа. Тънка вазичка, празна. Вратата срещу мен — затворена, стъклото — матирано. Над главата ми — гипсов таван и флуоресцентни лампи.
Пръстите ми смачкват чаршафа.
Започва се.
Далечната стена се плъзга назад, отстъпва; вратата в нея се смалява. Поглеждам към стените от двете ми страни, виждам как се отдръпват една от друга. Таванът трепери, скърца, навива се като капак на консервена кутия, като покрив, тласнат от ураган. Въздухът отлита с него, изтръгва се от дробовете ми. Подът бучи. Леглото се тресе.
Лежа тук, на този висок матрак, в тази скалпирана стая, без въздух за дишане. Давя се в леглото, умирам в леглото.
„Помощ“ — викам аз, но е само шепот, който се измъква на пръсти от гърлото ми и се размазва по езика ми. „По-о-мощ“ — опитвам отново; този път зъбите ми тракат с всичка сила, искри изхвърчат от устата ми, все едно че съм захапала токов кабел, гласът ми го улавя като бушон и експлодира.
Крещя.
Чувам боботене на гласове, виждам стълпотворение от сенки, които се набутват през далечната врата, спускат се към мен, носят се с необикновена бързина през безкрайната, безкрайната стая.
Крещя отново. Сенките се пръсват като ято, лумват край леглото ми.
— Помощ — умолявам с последната глътка въздух в тялото си.
Тогава игла пронизва ръката ми. Много сръчно — почти не го усещам.
Вълна се разбива над мен, беззвучна и мека. Аз се нося, летя в някаква искряща бездна, дълбока, прохладна. Думите щукат наоколо като риби.
— Връщам се веднага — някой промърморва.
— …стабилна — казва друг.
И тогава съвсем ясно, като че ли току-що съм изплувала, като че ли водата току-що се е оттекла от ушите ми, чувам: „Тъкмо навреме“.
Завъртам глава. Тя пада мързеливо на възглавницата.
— Тъкмо щях да си тръгвам.
Сега го виждам, или голяма част от него — отнема ми време да го сканирам от край до край, защото съм замаяна от лекарства (поне това го схващам) и защото той е огромен, мъж канара: синьо-черна кожа, широки рамене, гръден кош като планина, косата — гъста, тъмна четина. Костюмът му отчаяно се крепи за тялото му, борейки се с всички сили с непосилната задача.